Около полунощ е. Някъде в далечината се чуват забързаните стъпки на закъснял минувач. Светлината от уличните лампи упорито се опитва да се измъкне от неприятната прегръдка на мъглата. Ледената целувка на нощта е толкова опияняваща... Кара те да забравиш всичко и всички. Красотата на тази чудна есенна вечер е различна, вълшебна...
   Една частица от душата ми е щастлива. Тя се наслаждава на прекрасната гледка и се радва на живота. Помага ми да се отърся от грижите и ме кара да се усмихна. Ала другата... Тя умира. И защо?! Заради него! Аз отново му повярвах; потънах в по-черните от нощта очи и в онова лице, което виждам в съня си...
   Ето - той е до мен. Този, който малко по малко краде живота ми. Той се доближава до врата ми, сякаш иска да ме целуне... но само аз зная тайната на целувките му. Усещам ледения дъх, усещам смъртта. Не съм уплашена - напротив - всичко изглежда толкова просто. Само едно, на пръв поглед нежно докосване, може да ме убие... Ала мисълта, че с него ще прекарам последния си миг е тъй сладка и опияняваща.
   И ето - вече лежа, повалена на земята. Погледите ни се срещат. Неговият е толкова чист и същевременно неясен, както винаги... Ала моят гасне. Усещам как ръцете му докосват устните ми... Това е той - моят убиец и моят спасител; един от воините на нощта; един от многото, но единствен за мен...
   Чувствам топлината на собствената си кръв. По врата ми се стичат две струйки от питието на моя убиец, а самият той вече не гледа мен. Гледа тях... Но аз не съжалявам, че издъхвам; не съжалявам, че той предпочита кръвта ми, вместо мен самата... Защото знам, че това е ТОЙ и няма как да го променя... Мога само да бъда щастлива, че през последните ми дни на Земята сърцето ми биеше само за него... И заради него сега спира да бие...