Чувствам, че светът ми пречи да бъда себе си. Засипва ме с куп неща, които ме отдалечават от онова, което се крие в душата ми – желанието ми да не спирам да пиша.

         Прашинки от безформен гняв се пластят у мен. Гняв, породен от вечните спънки – онези дребни битовизми, способни да развалят неопетнените човешки отношения. Гняв, който ме кара да се чувствам по безброй различни начини. Това е адска болка за моята лесно ранима душа.
         Опитвам се да не се предавам. Правя всичко възможно, за да изтегля от калта частици от отдавна загиналия смисъл. Давам всичко от себе си, но реалността ме смазва. Раните от жестоките и́ удари зарастват все по- трудно.
         Вътрешно се давя в адска болка. Всекидневният досег с хора, за които животът е просто храна, вода, спорове и сметки, разпъва нормалното ми съзнание в мъчителна поза.
         Не искам да бъда като тях. Не искам да губя свободата си. Не искам да губя светлинката, която гоня от толкова много време. Не искам да прикривам обичта си. Какво по- хубаво от нея може да съществува в този пъстроцветен живот?
         Когато ми се плаче, ще плача. Когато съм щастлив, ще се усмихвам. Но съм готов да се съсипя, за да не допусна нечии грешки, защото знам какво е да преминеш през ада, усмихвайки се.