МОЯТА МАЙКА

          Като малка бях убедена, че моята майка е най-добрата,

най-хубавата, най-работната, защото е родена на седми март, само ден преди осми март - празника на всички жени.

        С татко бяха здрава сплав, щом създадоха, отгледаха и възпитаха четири деца. При трудова злополука мама загуби лявата си ръка.
Нито физическата, нито душевната болка не сломиха крехката женица. Крепеше я взаимната обич в здравото ни, сплотено семейство.
Докато съм жива няма да забравя болничната й стая в "Пирогов" и пет чифта ръце, свити за молитва, и думите на татко, че ако искаме

мама да оцелее трябва да бъдем силни, добри и единни.

       Живеехме в спретната къщурка с китна градина в кв. "Левски". Всеки имаше своите задължения. От кладенеца батко Георги вадеше вода, батко Никола поливаше, кака Ваня плевеше, а тримата "пазеха" изтърсака - т.е. мен. За да заслужа и аз похвала, реших да свърша нещо полезно. Изплевих лехата с моркови, не оставих стрък плевел, нито стръкче от току-що поникналите моркови. Е, големите получиха мъмрене, а аз прякора "уфатната".

       Веднъж мама ни направи салата от градински домати в

голям супник, но ние поискахме да сипе на всеки поотделно.

Много спокойно тя прибра салатата и ни каза, че докато е жива

няма да позволи да се делим.

       Татко ни беше направил голяма шейна кормилачка, на която се побирахме и четиримата. Големите не винаги им се искаше да ме водят с тях на брега на Слатинската река да се спускаме, но закона си е закон! Или всички на пързалката, или всички вкъщи. И един път ме сложиха най-отпред. Малко преди да спрем, батко Георги ме бутна "случайно" в полу-замръзналата вода. Мокра и измръзнала, и уплашена, вече доброволно се отказвах да ходя на пързалката с батковците и с кака.

Имаше още хиляди подобни думи и постъпки, с които ни даваше пример как да бъдем от малки добри, толерантни и единни.

Мисля, че повечето от тях сме развили и съхранили до днес. Все

още помним и галените си имена - Кольо, Гого, Ваца, Цаца.
       Боже как ми се иска и сега мама да е до мен!

С умиление  си спомням суматохата около посрещането на хубавите български празници. Хамкането с халва, месенето на козунаци, шаренето със свещички на великденските яйца.

       На  Бъдни вечер (само тогава) масата беше отрупана с много и различни вкуснотии: боб, сърми, ошав, чесън, орехи, ябълки, питка с късмети.   А  на Коледа задължително се "облажвахме" със свинско.

       С голямо нетърпение чаках и дочаквах дядо Мраз. В полунощ,

когато татко "спеше" в кухнята, чувах мама да казва на дядо Мраз, че

сме най-послушнте и най-добрите деца. Скачах от леглото и през прозореца го виждах да бърза към вратника,  облечен не в червена мантия, а в кафява шуба, също като татковата. На сутринта  в четири чифта обуща намирахме по едно тънко моливче "Любимец", тетрадка,

чорапчета, а за Мама мускалче с любимата й  есенция "Българска роза".

       Миличката, доживя да се порадва на осем внуци, а те бяха щастливи със своята баба. Отиде си от този свят без да ни остави злато, имоти и титли, но ни завеща най-голямото богатство:

човечност, добрина, чудесни спомени.

        Ние, децата й, вече сме дядовци и баби, радваме се на деца и внуци, а шест правнуци знаят, че и техните майки са добри като прабаба им Стаменка Петрова.

       В трудни и щастливи мигове беше до мен, братята и сестра ми.

       Издъхна в ръцете ми, а аз не можах да й помогна.

И макар, че вече двадесет години не е между нас, не минава и ден без да я споменем с добро. Знаем, че някъде от отвъдното, заедно с татко тъгуват и се радват с децата, внуците и правнуците си.

Малката дъщеря на най-добрите родители  Бенчо и Стаменка - Цанка