Моята първа (и, надявам се, последна) командировка
Отидох в командировка. Безпрецедентен случай в моя живот – принципно гледам да се скатавам от служебни пътувания. Този път обаче с две колежки сме проявили професионализъм и саможертва и сме се навили да заминем за тридневен семинар. И, разбира се, нещата не протичат съвсем по план, което пък в края на краищата ме подсеща за купища вицове по темата.
Още с пристигането на гарата се започна, което ще рече, че там никой не ни чакаше. Пък нито хотел знаем кой е, нито нищо. И е привечер – няма път назад до утре сутрин.
- Може просто да закъсняват заради трафика. – предположи едната колежка. – Да почакаме в някое кафе, а?
Отлична идея, откъдето и да я погледнеш! Грабнахме багажа и хайде в едно от капанчетата наоколо! След кратък анализ на ситуацията решихме, че в най-лошия случай ще се наложи да правим компания на бездомниците през нощта в чакалнята, пък утре...
Точно тогава глас свише произнесе името ми. Наострих ушета – няма грешка. Мен ме зовяха. Е, не беше Божия глас (слава Богу за което!), а някой от озвучителната уредба на гарата.
- Моля, госпожица Еди-коя-си да се яви на гише „Информация”!...
- Хора, чух си името по уредбата! – скочих като ритната.
- Стига, бе! – махна едната ми спътница. – Сторило ти се е...
- Не, бе. Чух си името по уредбата! – заинатих се съвсем.
Тя ме погледна от упор, след което въздъхна страдалчески:
- Значи нещо сме го загазùли.
(Да, именно с ударение на И-то, което пък ми прозвуча леко смущаващо в един миг.)
Хайде пак багажа и право на гише „Информация”. Оказа се, там вече ни чакаше един колега, който (каква изненада!) закъснял заради трафика и имал за задача да ни откара в хотела.
След около половин час екстремно шофиране из претоварените булеварди най-накрая спряхме пред някаква сграда.
- Ей тука е. Трябва да имате резервации за две стаи. – посочи онзи. – Ще се видим утре на семинара, че има още една камара работа за вършене там.
И изчезна.
Влетяхме ние вътре, уморени, мръсни, изнервени... Така и така, трябва да има резервации на тези и тези имена. Младежът на рецепцията се зарови в компютъра си, пощрака известно време, след което премигна насреща ни:
- Има някаква грешка май. Няма такива резервации.
Какво-о-о?!...
Че като гракнахме и трите насреща му! Как така няма, бе?... Ми така. Нямало. На всичкото отгоре хотелът бил пълен – не можело да останем.
Причерня ми. Добре, че момчето се оказа с логическа мисъл, та се сети да попита дали сме сигурни, че сме в точния хотел. Е, оказа се, че сме объркали хотела. Трябвало да влезем в отсрещния. Обаче аз продължавам да съм убедена, че колегата посочи този. Чак пък толкова да съм изперкала!...
Багажа – на рамо, и хайде отсреща! Тук вече като че ли куцузът ни напусна. Добре дошли, приятно изкарване и т.н. Дори се оказа, че моя милост ще се шири сама в двойна стая. Това би ме ощастливило безкрайно преди няколко години, но сега не беше кой знае каква далавера. Не съм по авантюрите за една нощ.
Качих се горе разхвърлях се по бельо и първата ми работа беше да звънна на мама и татко, за да ги уверя, че съм пристигнала жива и здрава и автобусът не е катастрофирал, нито е бил взривен от терористи или ударен от метеорит. Абе знаете как е.
Чак втората ми работа беше да огледам стаята. Е, това беше моментът, в който установих, че на съседното легло кротко си лежат чифт мъжки боксерки. Сатенени – оттук си личеше.
Божке!...
Понаведох се, колкото да видя, че отдолу има и чужд куфар. Добре поне, че притежателят на боксерките не се виждаше никъде около или във тях, че тогава не знам какъв цирк щях да спретна!
Скочих в дънките и тениската за норматив и беж при колежките да търся спасение. Заблъсках по вратата и не спрях да я малтретирам, докато не ми отвориха.
- В стаята ми има мъж! – облещих се насреща им на път съвсем да дам накъсо.
- Какво?!...
- В стаята ми има мъж, бе! – вече подскачах от нерви. – Със сатенени боксерки.
- Как така мъж, бе? – продължиха те с въпросите.
Пък едната има наглостта дори да добави:
- Ти кога има време да му разгледаш чак боксерките?
- Него го няма – само боксерките са в стаята засега. Елате да видите!
Отидохме колкото да се уверят, че мистериозния ми съквартирант не е просто плод на болната ми фантазия, нито персонаж от някоя внезапно налетяла ме мокра фантазия, и следваща дестинация беше отново регистратурата.
- Дали сте ми стая с мъж. – обявих аз на слисаната госпожица там . – Не го искам.
Този път нещо ме възспря да спомена сатенените гащи.
- Моля?! – премигна тя, овладявайки се отлично.
- Стаята ми е номер (този и този). Трябваше да съм сама в нея, но там има мъжко бельо.
- А мъжа? – може би логично попита тя.
- Откъде да го знам?! Но щом бельото му е при мен, опасявам се, че рано или късно ще цъфне и той. Искам друга стая! – тропнах с юмрук по гишето.
Тя явно най-накрая взе да идва на себе си, защото се посвети за около трийсет секунди на компютъра си, клед което смутено ми се усмихна:
- О, разбирам. Много съжалявам, госпожице, но явно е станала грешка и сме ви настанили в друга стая. Вашата е номер (разлика в една цифра, естествено). Веднага ще пратя някого да Ви помогне да пренесете нещата си. Страшно се извинявам за неудобството!...
И т.н., и т.н.
Класика!
Успокоих се и тръгнах да си събирам багажа. Колежките обаче не пропуснаха момента:
- Ама и ти си една капризна!... Хората тука и мъж ти дават безплатно, със сатенени гащи, ти пак си недоволна!... Не може да ти се угоди, ей!
© Валентина Вълчева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Готттт!!! Ама верно си голяма късметлийка!!!
-
Първо щях да видя собственика на боксерките и ако не ми хареса, чак после щях да тропам с юмрук по гишето. Ама то пък, той като ме види, да не вземе да ми тропне един, ако не ме хареса. Абе, няма угодия.
Хареса ми, веселко, на твой гръб!!! -
-
Оххх, благодаря.. от сърце се посмях..
-
-
Е, няма угода!
-
Хахахахха, е поне да беше видяла собственика на боксерките. Много гот. Повиши ми настроението.
-
Това ми е едно от любимите! Ама си!...
-
Петя, бягам, щото после трудно ще измисла сносно обяснение за пред моето съкровище. Той е малко докачлив в това отношение.
Миа, да ти кажа... всичко това накуп... трудна работа, ако ще хотелът да е с 15 звезди. Може би ще трябва да се откажеш от последното условие, ако държиш на визията или обратното. -
Тъй де, със сатенени гащи даже, а тя - не ще!
Ама пък си и ти, бе!
Що си бягаш от късмета, м?
Сладурана! -
То си е до късмет, Greg.
perperikon , аз съм щастливо обвързана, та поради тази причина предпочетох да си спестя продължението. Остналата част от командировката си мина по план.
Дора, то така става някой път - уж грешка пък... Имам двама приятели, които се запознаха след преплитане на телефонните линии навремето, а сега са семейство. Човек никога не знае откъде късметът ще го халоса по главата. -
Добре де. Що на мен не ми сложат някоя жена по погрешка в стаята. Няма да се стресирам като теб, поне докато не я видя.
-
Това ли беше?... Тъкмо започна да става интересно. А и една командировка тепърва започва след настаняването. Работни закуски, работни обеди, работни вечери... И не толкова работни нощи!
Продължение? -
ех, тез грешки, бе...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
