Не мога да избягам от този ад. Толкова пъти опитах. Не мога да се контролирам. Трудно е, когато ги видя, да запазя спокойствие. Сякаш виждам ярката бледожълта  пълна луна да грее високо в черното пространство и искам да завия.
Всеки има тъмно кътче вътре в себе си, където спотайва своите мрачни мисли. Аз съм една от тях. Като трансформация е. В един момент всичко весело и светло се срива, идва ред на тъгата, болката, страданието, гнева... Бориш се, но тъмната ти страна надделява. Побеждава те, макар и наполовина.
Днес се прибирах с двама влюбени тийнейджъри. Да, едното беше момчето от горния клас, което харесвам. Държаха се за ръце. Прегръщаха се. Целуваха се. "Заедно, докато смъртта ни раздели." Мила и приятна гледка. Радвах се за тях, но не забелязах как ръката ми се свива в юмрук, който смачква маргартките, сетне пуска цветята в матовозелената река. Животното в мен отново се бе пробудило. Избързах напред. Момчето стреснато ме стрелна с поглед - беше видял вълк.
След като останаха зад гърба ми, реших да отида на един от хълмовете, обграждащи града. Знаех, че е видял истинското ми аз. И какво от това?! Той нямаше да промени това!
Отправих се към сркитата поляна, където яростно извих.
Същaта нощ имаше пълнолуние. Не можех да се сдържа. Трябваше да изляза.
Луната се оглеждаше в Янтра, чиито води изглеждаха черни. Бездънни. Когато се приближих до моя покрив, различих някакъв силует.
- Какво правиш тук? - излаях аз. - Не трябва... - пауза. - Не трябва да си тук. -завърших по-спокйно и тихо.
- Не можех да заспя - отвърна той.
Мълчанието се проточи. И двамата седяхме и наблюдавахме лунния танц. Накрая проговори:

- Сядай, де! Няма да те изям! - засмя се.
Ти не,но аз теб може би да.
- Не те ли е страх? - попитах, когато плахо се настаних до него.
- От какво да ме е страх? - обърка се.

- Амиии... от мен. От това, което видя днес. Знам, че го видя - говорех сериозно.
-Не, не ме е срах - и все така загледан в лунното отражение, продължи: - Понякога виждам хората такива, каквито са - обърна се към мен и каза: - Искам да виждам през твоите очи, искам да живея като теб!
- Ти май нищо не разбираш! - отдръпнах се. - Животът ми е ад! Не знаеш какво е да си животно, как да сдържаш гнева си, да прикриваш какво си всъщност!!! ЧУДОВИЩЕ!! ЕТО ТОВА СЪМ! Звяр, чиито глад не може да бъде заситен!
Скочих от покрива на къщичката. Той ме последва.
- Нина... - докосна рамото ми, - искам да ти помогна.

-Как ще ми помогнеш като ти самия не знаеш какво искаш от мен?! - избухнах. Трансформацията започваше. - Нима искаш да не чуваш нейния глас, а воя на вълците?! Нима не искаш вече да усещаш нежните й ръце?! ТОВА ЛИ ИСКАШ?! -изревах аз.
Той понечи да ме доближи, но аз го отблъснах:

- Отдръпни се! - очите ми вече присветваха в жълто.
Сринах се на колене и проплаках:

- Помогни ми да повярвам, че това не съм аз!
След което изцяло се преобразих. Пред разтревожения поглед на момчето се бе появил огромен вълк.
”Трябва да те ухапя, за да за съм сигурна, че ще запазиш тайната ми”, проговорих в мислите му.