Любов голяма, колкото вселената, обичахме се, ала щастливи все не бяхме.
Бях готова за нея да се боря с всичко изпречило се на пътя ми,
но ти не пожела... толкова ли трудно бе да повярваш в нас?
Добре, тръгвай тогава! Недей ме съжалява! Не ме мисли!
Всичко хубаво, бъди щастлив!
Вземи си обратно всичко твое, за мен изобщо да не те е грижа...
остави ме там сред незначителностите и просто забрави!
А когато тръгваш, огън ще запаля, за да се сгрея от студа,
ала как ли ще потуша огъня в моята душа?
Звездите като свещи ще угаснат, тъга ще бъдат изгревите златни...
Ах, как човек за миг може да изгуби вярата и любовта, като шепа прах в
копринения дъх на тишината!
И бавно, като моите сълзи, изгубените спомени се стичат.
Тръгвай, но някой ден дълбоко в теб ще засияе моята забравена усмивка!
И времето, в което щастието не бе мираж!
Кой ще изтрие болките в душата и следите от пролетите сълзи?!
Помни, никога не ще замръкнат следите от сълзи в тез очи!!!
© Инна Алексиева Всички права запазени