Мъченик

На тези, които, търсейки щастието, са открили отчаянието.

Беше ден без слънце и плътна завивка от мъгла покриваше влажната задушаваща се земя.

Отвън влезе светлина, мътна, като прецедена през мъглата. Веднага я разпознах. Паднах на пода и обвих бедрата ù с ръце.

Какво ще поискаш този път? Дадох ти всичко, ненаситно божество! Принасях хекатомби пред твоя олтар толкова много пъти. Поиска ума ми – дадох ти го. Вече не мога да различа кое е правилно и кое не е. Сетне поиска очите ми – дадох ти ги. Сега трудно различавам деня от нощта, светлината от мрака. Накрая - с пръст пред устните си - поиска гласа ми, за да не мога да възроптая. И него ти дадох.

Отне ми всичко... Остави ми само сърцето, за да чувствам цялата болка от това, че съм роб – без разум, без очи... Без глас, който да каже: „Не! Стига толкова!” Стигмите ми никой не вижда, защото ги крия под окъсаната роба. Веригите ми – от най-здравите; хванали в металните си обятия сърцето ми. Превърнах се в жив мъченик. Мъченик без ореол и слава.

А беше ден без слънце (дали беше ден изобщо?) и плътна завивка от мъгла покриваше влажната задушаваща се земя.