Написа на Вайбър: Довечера ще ти донеса подаръче.

Машината му отговори: Обичам те! Емотикон целувка.

Затвори лаптопа и тръгна на работа. В службата го посрещна секретарката с подкупваща усмивка и разголени бедра.

- Днес сякаш сияете! Колко щастлива ще съм, ако причината бях аз, нооо…

- Хайде денят ни да започне по-нормално, без хормони.

- Не са хормони, а чувства!

Влезе в кабинета си и на бюрото го чакаше чаша кафе, цвете потопено във вода и купища работа. Телефонът започна с ритмичното си звънене. Всеки искаше нещо и всеки казваше, как никога няма да го забрави, заради тази услуга. На Вайбър се появяваха няколко  емотикона с целувки и снимка на устни долепени до GSM-ът, все от жени, които очакваха да ми даде нещо, което те нямаха.

Денят, монотонно изтече. На изхода кимна към охраната и забързано тръгна за дома.

Чу шум, сякаш нещо се сриваше и зверска болка в главата. Подгъна крака. После се срина на тротоара. Пред замъгления му поглед се струпаха множество обувки. Чуваше гласовете им в далечина.

- Ето така става, като общината не хае. Къщите ни ще се сринат върху главите.

- Каква община, тя цялата държава е така. Срива се пред очите ни.

Край групата с бясна скорост и сирени минаха няколко правителствени автомобила, включили сини лампи.

- Виждате ли ги? В бронирани коли са и не им пука, дали покривите падат.

- А бе, някой звънна ли на 112?

Чу се едно многогласно

- Неее.

- Ми да звънне.

След 30минути с включена сирена бавно допълзя линейката. Също толкова бавно излязоха шофьорът и лекарят. Отвориха задните врати и дръпнаха носилката, но тя се разпадна.

- Е, мамицата му шибана, сега трябва да го мъкнем на ръце.

Метнаха го в колата и отново бавно с много шум и скърцане потеглиха, а обувките продължиха да разискват политическата обстановка.

Сякаш малко му просветна и извади телефона от джоба си. Единствено усещаше топлина и лепкавост по врата си. С мъка написа.

- Нещо падна върху мен

След няколко минути екрана просветна

- Какво?

- Някакъв покрив. Карат ме в болницата.

- Сега не мога да ти звънна, щото край мен има много хора. Сигурно ще те дават по телевизията.

Емотикони  Усмивка и Целувка.

Отново загуби съзнание.

Отвори очи и до него стоеше мъж в бяла роба.

- Как си, Сине? Нали вече не боли?

- Странно, наистина вече нищо не ме боли. Благодаря ти, че ме попита как съм. Ти си единственият…

Изведнъж мониторът започна да пищи. Хора в престилки минаха през човека в бяла роба.

     Към централния вход на гробището идваше дълга процесия. Разтовариха ковчега и започнаха да редят купчини цветя и венци с надписи „От опечалените колеги“, „Последно сбогом, от твоите близки“ и други безсмислени писания. Всички плачеха и слагаха цветя на гроба. След това излезе пастора и 30 минути мънка заучени фрази. Последва го Управителят на предприятието също с 30 минутен речитатив, от който вкрайна сметка се разбра, че е загубил брат си, който е бил безкрайно умен.

Покрай насъбралото се множество мина един човек със сини дрехи и лопата на рамо. Тихичко си промърмори.

- Отдавна не бях виждал толкова крокодили накуп!

Тълпата си разотиде и към гроба плахо пристъпи едно момиче. Клекна, постави бяла роза и тихо прошепна:

- Малко закъснях, но имаше причина.

Пророни няколко сълзи и се изправи.

- Обичам те!

- Господи, защо ми е толкова смешно?

Мъжът в бяла роба се усмихна.

- Защото всичко на тази земя е смешно.