Ден сряда. Някаква среда, но уви, не като средата на топъл хляб в шест сутринта. Както обикновено отварям очи, пуфтя на път към банята, почесвам си брадата. Кафе, голямо колкото главата ми. Късна пролет и времето навън е приятно, но с нищо не подсказва да е нещо различно от обикновеното. Търся си дънките, взимам тениска от простора, забравям си ключовете. Връщам се. Изпускам автобуса. Псувам на ум. Закъснявам. Следващия се бави прекалено много. Вътре - тъпканица, нищо ново. Надувам музиката, поне нещо хубаво да има в тоя проклет ден. Разцъквам фейсбук, удрям няколко лайка, ранобудни хора ми задръстват нюсфийда с тъпи статуси. Все тая. Прибирам телефона в джоба. В автобуса мирише на лук и вкиснато, прекалено е рано за тая смрадня. Мръщя се, пак псувам на ум. И незнайно как, както си седя подпрян на средната врата, докато застаряваща лелка си бута чантата в ребрата ми, поглеждам в дясно и те виждам. Красиво създание, седящо до прозореца на два реда от мен. Цветно, не сиво, като всички ос ...