Това е с посвещение... На всички, които обичам :)
Адам от Райската градина...
Рано се запознах с него. Още докато тичах по поляните и се катерех по дърветата, прибирайки се в къщи, за ужас на баба ми, без пола. Тя висеше на парцали, на някой клон в двора, а баба, милата, сядаше и за двадесет минути изтракваше на машината следващата. Адам беше на същата възраст като мен, с непокорни черни коси и огромни ониксови очи. Караше ме да ям кал, като ме лъжеше, че от нея се правят кюфтета, а аз всеки път се връзвах. Причината беше, че залисана в играта забравях, че е нужно да се завлека до масата, за да се нахраня. Имах много безгрижни лета там, в двора на баба.
Плаках искрено, когато Адам замина да живее в Турция с родителите си. Не можех да разбера защо се налага. В детския ми мозък думи като: расова дискриминация, претопяване и верска търпимост, означаваха само, че ми отнемат приятеля.
Майка ми, това съвършенство, олицетворение на дамата, ми купи книга на Астрид Линтгрен, защото знаеше, че четенето ме успокоява. Покачила се на любимата череша в двора аз четях и забравях. Лекувах объркването на детската душа.
Една вечер, години след това, родителите ми ми казаха, че заминаваме за Турция, за да прекараме там летните отпуски. Тогава ми приседна. Парчето диня отказа да се плъзне по гърлото ми и остана там непоколебимо. Пак не разбрах. Защо трябваше да ходим? Вече бях жена, не дама като майка ми, но завършена жена. Представих си как трябва да оставя в гардероба си всички красиви, изтезаващи мъжете рокли, за да се облека в расо. А тъкмо бях открила силата си на жена. Знаете онзи израз "като рязан турчин", силен аргумент. Ревах като магаре и се тръшках да остана в България, защото бях чела много. За турското робство, за зверствата, а аз съм горда българка все пак. Иска ми се и до ден днешен вярвам, че България пак ще мие нозе в бреговете на три морета. Затова и съм против Европейския съюз. Както и да е...
Видях много през лятото на тази година. Разбрах, че Егея всъщност е на територията на Турция. Гледах очарована руините на Ефес и Троя и преживявах историята, отново и отново. Тогава не виждах Ахил, като Брад Пит, но с готовност обличах хитона на хубавата Елена и приседнала на топлинат,а събрана от късовете на библиотеката в Бергамон, запаметявах живи картини. Плавах на яхтата на онзи Адам от детството, преследвах летящите риби и изпълвах дробовете с уханията на Стария свят. Тогава открих любовта си към Александър Македонски. Тогава се влюбих завинаги и в Алкивиад Велики. Тогава познах Книдос. Чрез Книдос описах душата си, там я оставих, на една скала. А до ден днешен нося в чантата си парче от олива, къпано във вълните на морето, което нарекох свое. Баща ми беше втрещен, че се разплаках под сребърните листа на маслиново дърво. Аз?! Неговото бедствие, което в един ден направи пожар и наводнение в апартамента. Просто стоях там и плачех. Само Адам ме разбра, защото познаваше и детската ми душа.
Ориенталската музика ме поглъщаше и караше всяка фибра да потръпва в мен. Научих се да танцувам кючек по турски. И сега се смея като се сетя какви трогателни усилия полагах, за да стана, ама истинска танцьорка. Като любимата на Александър, атинянката Таис.
Плаках, като се върнахме в България. Липсваше ми всичко. Слънцето, сухият, шибащ вятър, смокините които берях от дървото направо за закуска, топлината и солта на морето.
Всяка година се връщам там. Като дойде август, зарязвам всичко, мятам се в колата и пропътувам всичките 1800 километра. Спокойна съм. Духът ми не търси тогава. Просто се рее свободен под синевата.
Познах и другия Адам. Онзи, който ме направи жена, а не се интересуваше от вътрешността ми. Мисля, че тогава се научих да мразя. Тогава се разви и манията ми за писане. Тогава претръпнах. Лицето се превърна в маска, а чувствата се сливаха с капките мастило. После изтрезнях. Ядосах се. Разведох се и заминах за Турция с малкия Адам, на който аз бях дала живот.
Срещам ги всеки ден, наследниците на Адам. По улицата, в работата, в заведенията... Възхищавам се от външността на някои, без да се замислям за съдържимото. Забавлявам се с опитите на други да привлекат вниманието ми, а в погледа проблясват онези пламъчета, които Ева е съхранила от опита си с горещите казани на ада. Флиртувам. Признавам си и ми харесва. Обувам скандално къса пола и им гледам сеира, как като вълка от анимационните филмчета на сина ми влачат езици по паважа, а лигите им попиват след тях. Разбрах, че мога да обичам Адам. Срещнах го в очите на един благороден мъж с огромно сърце.
И не ми е писнало от него. В моя живот има много Адамовци, които заслужават цялата любов на този свят. Онзи, който пази усмивките ми от детството. С който мога да се смея до сълзи в лятната, уханна нощ. С който мога да споделя, когато душата ми е наранена. Който ме караше да ям кал...
Този, който ми вдъхна живот и винаги се е стремял да бъда принцеса. Да бъда на пиедестал от мрамор, като любимата му жена. Този, който уважава и закриля жената, защото е жена...
Мъничкия Адам, който се прави, че не разбира света, но ме кара да помъдрявам без да ме боли...
И накрая Адам, който ми дари сигурността на чистата любов и ме прие в сърцето си...
Благодаря на всички тях!
Много ви обичам!