Тя притисна бедрата си и започна да ги трие бързо помежду им, сякаш искаше да запали с тях огън. Беше сама в стаята и се погрижи никой да не я безпокои. Надежно заключена, почервеня цялата и започна да се изпотява. Беше близо. Много близо до щастливия и тъй мечтан край. Най-сетне - на един косъм разстояние от постигането му. Внезапно по тялото й пробягна мощен сладострастен спазъм. Очите й почти изскочиха от орбитите си и тя нададе вик. Този път успя. Най-сетне успя! Беше достигнала върха, а сладострастно усещане още пълзеше в недрата й. Тя - Мамалката, както я наричаха, си представи нежните къдрици на голямата си любов - Замкоректорката. Вече почти две години я преследваше във възможно най-нежните си представи. Пишеше й писмо след писмо, деликатно намеквайки й за тяхното бъдещо щастие. Но Онази не благоволяваше да отговори на нито едно от писмата. Сякаш не съществуваше или беше пропаднала вдън земя. Вместо да обезсърчи Мамалката, всичко това я възбуждаше още повече. Ще замина за Португалия - разсъждаваше тя и там ще я поканя. Да сме само двете на квартира, за да е по-нисък наемът ни. Ще бъде нашата Валхала, а телата ни ще пируват. В набъбналата й мисъл Замкоректорката бе извадила шишенце с коректор и с деликатната четчица боядисваше зърната й в бяло. Толкова е красиво и възвишено почти простена тя, представяйки си нежното докосване на върха на четчицата. Ще бъда нейна. Ще бъда! Само веднъж да ме поиска. Въображението й не допускаше отказ. Четчицата на коректора вече чертаеше тънка бяла линийка от гърдите надолу и все по-надолу - към гейзера на екстаза. Ще бъдем най-щастливите - само двете. Ненавиждаше мъжете и тяхната грубост. Само жена можеше да я дари с нежността, от която се нуждаеше. Животът е мираж, който ни пречи да бъдем щастливи - трескаво бълбукаше мисълта й, напускайки я като извор и оставяйки я пресъхнала от страст, порочност и нега...