Пътувахме към Балчик, към «Тихото гнездо» - двореца на една от най-успешните и красиви владетелки в Европа през миналия век - румънската кралица Мария Александрина Виктория де Единбург.

  Бях чела много за това място, но никога не бях го посещавала. Сега нямах търпение да видя всичко онова, за което се пишеше с такива предизвикателни думи! Думи, които те карат рано или късно да тръгнеш натам... да се докоснеш до непознатото...

    Още в далечина се виждаше белоснежната снага на двореца, построен в  приказния залив на Балчик...

    С приближаването ни  към «Тихото гнездо» все повече се възхищавах на Мария за великолепния и избор на това райско кътче за нейния  дворец... Тишината бе лъчисто отражение на юнското слънце и нищо не можеше да я смути, а плясъкът от крилете на чайките бе неизменна част от нея...

    Мария ни очакваше... духът ù беше там, големите ù, дълбоки сини очи гледаха в далечината за нас! Тя е обичала гости от всички краища на света, а ние сега идвахме чак от Африка! Виждах красивото ù лице, усмихнато и благородно... Вълнението ми нарастваше... още малко и щях да я прегърна .... още малко и вече щяхме да бъдем със съпруга ми нейни скъпи гости в двореца.

  И ето, вратите бяха отворени за нас... и за още много посетители...

  Вълшебна красота ме превзе още щом се отзовахме вътре...

  Освен главния замък,  множесвото изваяни,  кокетни  сгради се изписаха пред нас като редове от нежните стихове на Мария, позната като поетеса под  псевдонима Кармен Силва (пееща гора). Нежен полъх носеше звуци на арфа от невероятните паркове, тераси, градини и уханни цветя...

   Вървейки между красиви порти от ковано желязо, лабиринти от водни канали и водни огледала, усетих  защо кралицата е изпитвала такъв трепет към Тихото гнездо. Не можех да сравня с нищо  уханието от тайнствените и красиви места като Гетсиманската градина, Градината на Аллах /там където сега са кактусите/, или новата Плачеща градина с плачещи върби,  мостът на въздишките, най-голямата на балканския полуостров магнолия.  Тук с моя съпруг видяхме  римска баня и красиви водопади. Вървяхме умислени, заслушани в шармантния глас на легендата, която извиваше с нас по лабиринтите на «Тихото гнездо». А  екзотиката на ботаническата градина,  която е неизменна част историята на Двореца, спря дъха ми! В нея има 370 етикетирани растителни вида – дървета, храсти и кактусова колекция от 600 индивида.

   Парковете и градините наистина бяха олицитворение на божиите земи. Не беше  непонятно и невъзвожно да не видя това с очите си - един изграден съвкупен свят от християнски и мюсюлмански свещени сгради. Между тях е декоративната джамия с минаре, поставените на много места кръстове с надписи на черковнославянски език - донесени от гробищата на манастирите в Молдова. Също така византийски православен параклис... Това  съчетание - разказа управничката на музея - се дължи на учението на персиеца Бахауллла, на което Мария била поклонничка. Религията проповядва единство на Бога, единство на всички религиозни учения и човешкия род... Това беше новото, което научих там... за Бахаулла...  А колоните, арките, чешмите и мостовете са украсени с ориенталски, тракийски, римски и християнски символи. Сякаш в това живописно късче земя до морето се събираше  целият свят.... Елинистичният мраморен трон бил докаран чак от Флоренция...

   Нямах търпение да го докосна... да усетя още по-силно духа на Мария... И ето че вече седях в него... Погледът ми бе отправен далече в морската шир, а мислите ми прехвърляха времето назад...Тя беше тук... виждах я - висока, стройна и красива, облечена в бяло, с изписана тъга в дълбоките сини очи... очакваща яхтата на любовта ù да пристигне... в последния пристан на нейния  живот - замъка «Тихото гнездо»... С просълзени очи ù благодарих  за гостоприемството, за създанената  красота от нея, която се запечата в съзнанието ни, за вълшебството на това наше гостуване и с бавни стъпки тръгнахме към изхода.... Зад нас оставаше бялата тишина, която ни подари нещо скъпо, нещо, което аз и съпругът ми отнесохме със себе си завинаги!...