Среднощната вещица летеше стремглаво, здраво стиснала метлата. По някое време си заплиташе полата у някой клон, но следвайки фурийския си нрав, не спираше и за секунда. Върховете на боровете носеха нейния отпечатък. Ивици черна тафта и бял сатен (от долната и фуста) висяха като весела коледна украса от върховете им.
Среднощната вещица бързаше, тя имаше мисия. Тя беше повелителката на нежната романтика, на влюбения зов, тя летеше с бързината на Шумахер на пистата в Монте Карло, за да прошепне нежните думи в ушите на поредния некадърник, които да спечелят сърцето на неговата Дулсинея. Среднощната вещица беше Сирано дьо Бержерак на нашето време. Когато пристигна на поредната си мисия, с поредния глупак...
-Що ме гледаш така? - попита изнервено. После се поогледа и видя само безпомощно висящи жартиери, разкриващи безсрамно красиви крака. Среднощната вещица вдигна рамене, кокетно сви вежди след тях и надигна вълшебната си пръчка. Тъкмо на време, защото влюбеният беше паднал в коленете и (бе ...