ПРИЕМАНЕТО
Антонио се измъчваше от много неща. На първо място от хигиената. Беше свикнал да се къпе в санитарната клетка сутрин и вечер, като мръсотията идваше само от него в изолираната от света стая.
Тук се миеха когато срещнат река по пътя си, а сутрин всеки се криеше зад някое дърво да се облекчи, използвайки прясно откъснати листа да се забърше. Справяха се и без медицински център, който да следи здравословното им състояние, предписвайки нужните медикаменти.
Бяха здрави, корави и чисти, само Трак вонеше като пор. Зоя обясни на Антонио, че поровете са животни, които с отвратителната си миризма се защитават от хищници. Трак нямаше от какво да се бои, мъж - канара, но всички го избягваха.
Друга мъка беше физическото натоварване. Племето вървеше по цял ден, независимо дали пече слънце или вали, понякога попадаха на пресечени местности, с безброй изкачвания и слизания.
Всеки носеше равно количество багаж, жените по-малко. Нямаха лични вещи, каквото притежаваха беше на племето. На въпроса, защо огромните уогита не мъкнат товара, Зоя повдигна рамене и отвърна кратко:
Зоя се усмихна и му изсъска:
само хора. Теб май от нищо не те е страх?
Прозвуча ѝ добре, личеше си по изражението, но Зоя не продума повече и избърза напред в движещата се колона.
Антонио вървеше сам, но това не му пречеше. Беше свикнал, изкара двадесет процента живот по този начин. Дори на моменти шумът му идваше в повече и някои вечери дълго не успяваше да заспи. Тогава оставаше седнал край огъня, черните сенки на уогитата висяха над него, а из малкия лагер се носеше хор от кротки хъркания на няколко гласа.
Още не можеше да каже дали този живот му харесва. Сетивата му се отключиха за много неща, невероятно могъщи и красиви, имаше спътници, които го приеха веднага, имаше Зоя, приятел във всичко. Сигурно го очакваха интересни приключения, но по-удобно бе да изключваш съзнанието си когато поискаш и да си изградил подреденост в ежедневието си.
Никога нямаше да се върне назад. Или поне следващите двадесет процента.
***
След няколкодневно ходене, една вечер Естел постави въпроса пред каварите:
Всички седяха в кръг около огъня, както обикновено. Марина, която се грижеше за дъщерята на Воцлав, бе майчински настроена и към новодошлия, сядаше все от едната му страна, а Зоя бе от другата.
Франко проговори, вперил поглед в пламъците:
Завъртя се към Антонио, очите му светеха, отразявайки огъня.
Не можеше да отговори веднага. Затова Зоя се включи:
Воцлав рядко говореше, откак изгубиха Хабиб. Затова се изненадаха да чуят гласа му:
До Воцлав седеше Естел.
Вдигна рамене, друго нямаше за казване. Исмаил отново изсумтя:
Дойде ред на Трак:
Нбуле поглади мустаци:
Ханс нямаше мнение:
Франко прецени, че темата е изчерпана.
Никой не поиска мнението на Марина, но тя първа вдигна своята. Една по една, осем ръце се изпънаха. Последната, на Франко, накара сърцето на Антонио, да подскочи от вълнение. Това беше вдъхновяващ жест на приемане, колкото очакван, толкова и изненадващ.
Трябваше да каже нещо, след като стана център на внимание:
Той се опита, макар да нямаше много за разказване и повечето неща бяха неясни за тукашните хора. Те водеха по-древен и примитивен живот, който обаче оставаше най-истински.
Задаваха му много въпроси, но пак не успя да им обясни какво е Света, Порталът, как така храната му сама се появява, как е влязъл в Храма. За някои работи той самият нямаше отговор. Беше приемал всичко за даденост, без да се замисля защо се случва точно така и по каква причина.
След като се наприказваха и започнаха да си лягат, Зоя прегърна набързо Антонио и прошепна в ухото му:
Той смяташе, че е различен. Дали значеше същото?
***
След още няколко дни започнаха да се изкачват в планината. Пътуването им бе към края си, търсеха подходящо място за дълъг престой.
Нбуле и Трак, които покриваха по-големи територии в дирене на улов, споделяха за открити от тях терени и Франко повеждаше племето натам, но все нещо не му харесваше.
Докато накрая видяха своето място. Китна полянка, закътана под древни скали, от които извираше бистър поток и хукваше надолу към равнината. Водите му бяха студени, но мъжете заприщиха една вдлъбнатина и полека започна да се събира езерце.
После се захванаха да строят голям навес, който да ги пази от дъждовете. Полека мястото заприличваше на селище, с помощта на Ханс, в чиито ръце дървото добиваше всякаква форма. Това беше неговият талант, да създава дом.
Антонио мислеше, че щом вече не пътуват, ще седят по цял ден, докато дойде време за вечеря. Не позна. Ловците обикаляха за дивеч, голяма част от който жените се заеха да осоляват и опушват, за да имат запаси. Другите мъже изградиха огнище с трапезна маса до него, санитарна постройка с дълбока дупка, стойки за пушките на слънчево място и продължаваха да правят нещо.
Антонио помагаше където го повикат, тялото му плувна в пот. Като приключиха за деня, Воцлав го заведе на езерцето да се изкъпят. Водата беше все още студена и в първия миг стегна тялото му, но после всички мускули се отпуснаха в блаженство.
Двамата бяха легнали във водата, само главите им се подаваха. Воцлав продължи, сякаш темата бе свързана:
Антонио се озадачи:
Воцлав се изправи гневно и младежът неволно се загледа в окосменото му мъжество, от което се стичаха капки вода. При събличането бе отвърнал поглед, сега не успя.
Мъжът се облече набързо, както е мокър и го остави сам. Без обяснения. Антонио подозираше, че дъщеря е повече от приятел, но трябваше да попита някого. После, ако е прилично, би потвърдил на Воцлав, че Зоя е прекрасна, грижовна и верен приятел. Би премълчал само, че му се правеше виртуален секс с нея. Без друго нямаше да го разбере.
Марина му обясни какво значи дъщеря:
Много нови понятия за един разговор. Антонио не беше на никого, но му се прииска да бъде някой.
Същата вечер той пожела да покаже нещо на Зоя. Издебна кога е свободна и я дръпна за ръката:
Тя не се противи, не каза нищо, само го гледаше в очите.
Отдалечиха се от лагера, навлизайки в черния мрак, смегчаван от нощното небе. Легнаха по гръб на тревата, щурчета скърцаха невидими край тях.
Антонио изчака малко, след това продължи:
Треперещите им устни се намериха, търсили се цяла вечност. И не се отделиха още една.
© Венелин Недялков Всички права запазени