ФЕРМАТА

            Настана време за ново пътуване до Храма. Уогитата видимо отпадаха, а и наближаваше денят, в който Зоя навършва пълнолетие и трябваше да получи своя дар от боговете.

            Естел носеше дете в утробата си и щеше да остане в селището, заедно с Исмаил. Вече имаха добри условия за живот, отделни къщички, макар и не от камък, както и висока ограда със здрава порта. Ловците се бяха погрижили за стабилни запаси от храна, така че двойката спокойно можеше да изчака племето.

            Останалите взеха необходимото за път и тръгнаха. Очакваше ги около седмица преход в едната посока.

• Най-после да раздвижа старите си кокали - каза Франко, но нямаше вид на щастлив.

            Антонио и Зоя вървяха заедно. Тя изглеждаше нервна, но не сподели какво я притеснява. Дори Воцлав забеляза.

• Какво ти е? От дара ли се страхуваш?
• Да - промълви дъщеря му. - Не искам да ме боли.
• Спокойно, ще усетиш само боцване.
• А ако нещо се обърка? Ако мръдна без да искам?
• Всички минаваме през това и още никой не е пострадал. Получиш ли дара, се превръщаш в жена. Антонио, ти имаш ли дар?
• Не знам.
• На колко години си?

            Младежът се обърка:

• Знам само, че съм минал една пета от живота си.
• Това никой не може да ти определи. Ако утре те повали смъртоносна болест или друго нещастие? Живеем, докато можем, а не колкото ни казват. Значи затова имаш такъв кураж, мислиш си, че каквото и да се случи, ще го преживееш?
• А какво става след това, като умреш?
• Изчезваш, вече не съществуваш. Тялото ти се разлага и се връща в природата, за да подхрани следващ живот. Я дай да те проверя?

            Воцлав заобиколи Антонио, повдигна косата му и се вторачи в тила. Нямаше белег.

• Това не е добре. Трябва и ти да получиш дара, така мисля. Довечера ще го

гласуваме.

            Антонио не бе съгласен:

• Не искам дарове, добре съм си и сега.

            Воцлав, който бе продължил напред, се спря ядосано:

• Не може така! Какъв пример даваш на дъщеря ми? Като започнем да се отказваме от боговете, и те ще ни отхвърлят. Имаме толкова малко, че не бива да губим нищо.

            До гласуване не се стигна, Воцлав не повдигна темата повече. Но изглеждаше разсърден. Антонио трябваше да реши дали да се съгласи, или да останат скарани.

            Засега остави нещата така. Боговете не го вълнуваха. Преди нямаше богове, само машини. И той изпълняваше всичко.

***

            Докато хвърляха животните в отворената дупка на Храма, Антонио вече бе взел решение да откаже. Тук нямаше богове, не беше храм. Той самият идваше от вътре и знаеше най-добре. Но не намираше нужните думи да обясни.

            Нещо в обстановката отклони вниманието му.

• Има скрит човек! - извика стреснато и посочи с ръка.

            Който държеше пушка, веднага я насочи натам. Проклетите сеги сигурно дебнеха.

• Сам съм, излизам, не съм въоръжен.

            Непознат мъж със странни дрехи се появи между дърветата и с разперени ръце бавно приближи.

• Откъде идваш и как ти е името? - попита го Франко.
• Отдалеч идвам, старче, паднах от небето. Можете да свалите оръжията, няма да правя глупости. Хубави пушки, впрочем, звукови, със слънчев заряд, практически вечни, ако живееш на планета. И тези строителни ботове с вас, които някой очевидно е пренастроил, странна картинка сте.
• Как се казваш? - държеше на своето Франко.
• Джон - отвърна мъжът, но след кратко замисляне.
• Не ми прозвуча откровен.
• Какво значение има как се казвам? И как определяш кое е истина, след като живееш в лъжа? Знаете ли какво е това тук?
• Храм - звънна гласът на Зоя.
• Не позна, опитай пак!

            Мъжът седна на няколко крачки от тях.

• Едни хора, които се мислят за богове, са създали всичко тук. Първо са изградили ферми като тази и са ги натъпкали с немислещи хора, живеещи във виртуален свят, докато машини използват мозъците им за изчисления. Знаете ли, че човек използва само около петдесет процента от мозъка си? А целият му капацитет остава недостигнат и от най-мощния компютър? После са създали вас, за да постигнат симбиоза. Носите храна за хората вътре, в замяна получавате ток за ботовете си. Греша ли? Ако не съм прав, нека боговете ви ме убият още сега!

            Седеше спокойно с презрителна усмивка. Май само Антонио не очакваше да се случи нещо. Но беше и потресен, като започна да осъзнава думите на Джон. Имаше ли толкова жестоки хора, които да си играят със съдби?

            Не се сдържа и попита:

• Ти да не си от Галактис?

            Въпросът му бе изненадващ. Джон се стресна, че нещо в теорията му куца.

• Къде си чул това име?
• Бях вътре. Там съм роден. Прочетох съобщение в Света, някой се опитваше да го разбие.
• Я виж ти, избягал фермер, че даже и успял да се адаптира!

            Изненадата беше искрена, но Антонио го поправи:

• Не бях фермер, а пазител.

            Джон махна с ръка:

• Все тая. Слагаше шлем на главата си, нали? А, докато се правиш на супергерой, мозъкът ти работи за твоите създатели и им докарва пари. Интересува ме как се измъкна.
• Избягах от стаята си, после отворих една врата и се озовах навън.
• Покажи ми вратата!
• Не помня къде е. Те ме намериха.

            Антонио посочи към племето, което слушаше разговора с любопитство. Бяха свалили пушките отдавна. Джон обаче вече не ги забелязваше.

• Трябва да вляза вътре, само че не мога без чужда помощ. Ти ми напомняш на мен самия. Нуждая се от теб.

            Антонио се обърка. Би помогнал на мъжа, само за да покаже на каварите, че богове няма.

• Вече съм част от племе, не вземам решения сам.
• Добре - Джон се изправи. - Вземете решението си и да вървим. Нямам много време.

            После се отдалечи.

***

• Мъжът каза странни неща. Иди с него и потвърди думите му! Така мисля аз.

            Франко остави другите да гласуват. Беше прието.

• Но гледай да се върнеш до сутринта! Тогава уогитата ще са пълни и потегляме назад. Тук е опасно.
• Ще се постарая.
• Готови ли сте? - Джон се връщаше от шубраците, закопчавайки панталона си в движение.

            Антонио кимна:

• Как ще влезем?

            Мъжът измъкна малко пакетче от джоба си, разкъса го със зъби и изсмука съдържанието. Останалото метна настрани.

• Вече съм измислил как. Може да не ти хареса. Няма да търсим врата, със сигурност фермата е направена така, че при взлом да се самоунищожи.
• Тогава откъде?
• Откъдето ти е идвала храната. През мелачката.

            Племето загледа със смесица от ужас и удивление как Джон бутна панела да се отвори и скочи в дупката, през която преди малко хвърляха дивеча. Държеше единствено голямо метално острие, извадено незнайно откъде.

            Антонио го последва незабавно. После панелът се затвори. Настъпи тишина. Франко я наруши, думите му срязаха мълчанието:

• Да си направим лагер!

***

            Антонио стъпи на нещо остро и неволно изохка. В сумрака успя да види, че това е огромен назъбен вал, плътно до него имаше още един и двата потръпваха от напрежение. Между тях стърчеше острието на Джон, а самият той клечеше и го стискаше.

• Не вярвах, че ще сработи, но стана. Дотук добре. Сега нещо трябва да дойде да отстрани повредата и дано да е бързо! Опипай стените за възможен изход!

            Антонио трескаво затърси. Слабата светлина, идваща от дрехата на Джон, не беше достатъчна.

• Няма - измънка, но продължи да шари с ръце.

            Усещаше как валовете помръдват и паниката го обземаше. Гласът на мъжа малко го окуражи:

• Нищо, очаквах го. Внимавай откъде ще дойде роботът! Щом се появи, искам да го задържиш, преди да е минал през прохода си! Трябва да си бърз. Разбра ли?
• Разбрах.
• Не се панирай, минавал съм и през по-страшни неща! Самообладанието е най-важно.

            Що за човек беше този, за страхопочитание, или за възхита? Внезапно светлината се увеличи. Антонио се обърна, видя правоъгълник свобода, през него се подаде механична ръка и той я сграбчи.

• Завърти я наляво! - изкрещя Джон. - Върти, върти! Пробвай обратно!

            Антонио го слушаше и стискаше дърпащата се ръка. Усети я как поддаде, завъртя бързо и тя увисна отпуснато, държаща се на няколко кабела.

• Скъсай синия кабел, видя ли го? Знаеш ли кой е?
• Знам! - изкрещя в отговор Антонио.

            Можеше да се измъкне сега, процепът бе достатъчно голям, но нямаше да остави Джон. Задърпа силно, пръстите му се охлузиха, но успя.

            Валовете пак помръднаха.

• Готово, изкачай!

            Претърколи се веднага през вратичката, чу как зъбците затракаха и мелачката забоботи, а миг по-късно Джон беше до него.

            Поседяха малко на пода, дишайки тежко. Процепът се затвори и шумът заглъхна. Пред тях имаше пуст коридор с вградени лампи, които примигваха.

            Джон изключи осветлението на дрехата си.

• Можеш да виждаш неща, които другите не успяват, нали?

            Антонио кимна, мъжът промърмори:

• Бях чувал за такава болест, но сега се убедих, че я има.
• Защо болест, не е ли дарба?
• Всяка дарба е проклятие. Прави те различен. Тогава тези, които я нямат, решават, че е болест и започват да я лекуват. За тях е отклонение, аномалия. Биха те нарекли изрод. Тогава започваш да използваш способността си срещу тях и ставаш враг на обществото. Никой не обича различните.
• А ти как разбра, че съм такъв?
• Погледни ме! Какъв цвят са очите ми?
• Кафяви.
• Не, сини са. Като твоите. Отряза грешния кабел.