На предела на времето

(Пиеса в едно действие, миниатюра)

Дянко Мадемов

Д е й с т в а щ и  л и ц а:

 

Вела – ремсистка

Антон – ремсист

Гешев - агент на полицията

Миглена – тинейджърка

Тихомир - наркоман

 

Единственият декор е пейка в центъра на сцената, боядисана наполовина в черно (в ляво), наполовина в бяло.

 

В левия ъгъл на сцената влизат Вела и Антон. Оглеждат се, после се прегръщат дълго и страстно.

         Вела: - Господи, колко е хубаво!

         Антон: - Вела, аз трябва да...

         Вела: - Замълчи... Нека още малко да се порадваме на тишината... Нека още малко да послушаме как лудо бият сърцата ни...  Сякаш са две затворени птици, копнеещи да изхвръкнат с луд писък към безкрайните глъбини на простора...

          Антон: - Обичам те! Знам, че сега не е време за любов, но сърцето ми ще се пръсне само като си помисля за теб...

          Вела: - А мен питаш ли? Моето сърце едва побира толкова много любов. Иска ми се... Иска ми се да зарежа всичко, да се скрием някоде, където човешки крак не е стъпвал, да бъдем само двамата и да се отдам на твоите ласки...

          Антон: - Знам. И аз го искам, не по-малко от теб, но... трябва да бъдем отговорни. Когато дойде свободата...

          Вела: - Когато дойде свободата... Знам, че ще бъдем най-щастливите хора на тази земя!

          Антон: - Ще имаме време за всичко... Ще гребем щастие с пълни шепи! Но сега... Сега аз трябва...

          Вела: - Почакай! Постой още малко... Притисни ми силно... още по-силно! Искам да запечатаме завинаги този миг в сърцата си... Искам да го носим винаги в душите си... на този... или... на онзи свят!

 

В десния ъгъл на сцената излиза Миглена. Говори с Тихомир по мобилния си телефон. Гласът му се чува от телефона.

 

         Миглена: - Здравей, Слънчице!

         Тихомир: - Казал съм ти хиляда пъти да не ме наричаш така!

         Миглена: - Добре, де, миличко, радвам ти се, какво да направя?

         Тихомир: - Да не ми звъниш.

         Миглена: - Как така да не ти звъня? Нали се разбрахме да дойда и да те чакам в парка? На нашето място. Обаждам ти се, че дойдох. Вече съм тук и те чакам.

         Тихомир: - Да, ама аз май няма да мога дойда.

         Миглена: - Защо?

         Тихомир: - Имам работа.

         Миглена: - Каква работа?

         Тихомир:  - Каква работа, каква работа... Като почнеш ей тъй... Моя работа. Лична. Не те засяга.

         Миглена: - Значи вече имаме тайни един от друг, така ли да го разбирам? Добре тогава...

         Тихомир: - Е, добре де, ще ти кажа, но няма да ми викаш. Почнеш ли да ми викаш, затварям.

         Миглена: - Добре, няма да ти викам, каквото и да чуя.

         Тихомир: - Донесоха ми дрога. Някаква нова, синтетична. Мисля да се надрусам тази вечер. Разбра ли сега?

         Миглена: - (Тихо)Тихомире, защо го правиш? Не е ли по-добре да излезем заедно, ще отидем където поискаш, ще направим каквото поискаш, само не го прави, за Бога!

         Тихомир: - Казах само да не ми викаш! Да не го правя, значи, а... И какво ще ми предложиш в замяна? Няколко целувки... Малко секс... и после ще гледаме луната... Не, мерси! На мен ми трябват силни емоции, искам да изпадна в екстаз, да рева като магаре от удоволствие...  Искам да се чувствам бог, разбираш ли? Бог!

 

Блесва светкавица и се чува гръм. Дясната страна на сцената остава осветена, лявата – в полумрак.

 

         Миглена: - Добре тогава. Право каквото искаш. Реви като магаре... Аз съм в парка и ще те чакам. Ако размислиш, ела. (Сяда от бялата страна на пейката, в осветената част).

 

         Вела: (с въздишка) – Слушам те сега.

         Антон: - Вела, аз трябва да ти кажа, че... на теб се падна тежката задача... да ликвидираш... агент Гешев... (Подава и пистолeт.) Исках да го направя аз, но... командирът каза... не може! Трябва да е жена. Ако е мъж, ще се усъмни... А той е много хитър и ловък...

         Вела: - Готова съм, спокойно! Знаех си, че ще бъда аз. Ще го изпълня.

         Антон: - Аз ще бъда наблизо. Ако не го улучиш, аз ще го застрелям. Не се страхувай!

         Вела: (Прегръща го внезапно, плаче.) – Страх ме е, Антоне! Никога не съм убивала човек. Не може ли...

         Антон: - Той не е човек. Той е изверг! Измъчвал е и е избил стотици невинни хора... Знаеш колко човешки съдби е почернил! Ама това е чест за теб, разбираш ли! Да убиеш със собствените си ръце най-големия злодей на всички времена... На мен дори ръката ми няма да трепне! (Гали я нежно.) Хайде, вземи се в ръце! Можеш да го направиш. Аз вярвам в теб. Направи го! В името на нашето светло бъдеще го направи! Моето и твоето...

         Вела: - Добре... Ще се опитам, пък...

         Антон: - Няма „ще се опитам“. Ще го направя! Убивам го, или той ме убива. Причакваш го, прочиташ му присъдата, смъкваш предпазителя, натискаш спусъка и... това е всичко. Ще видиш колко лесно ще стане всичко. Аз ще съм наблизо. Успех!

 

Вела тръгва бавно и мълчаливо. Сяда на тъмната страна на пейката.

 

         Миглена: - (на себе си) Виж го ти говедцето му с говедце... Фасони ще ми продава... Имал важна работа. И каква била тя? Да се надруса... (към Вела) Имаш ли цигари?

          Вела: - Цигари ли? Нямам. От къде цигари у мен? За какво ти са?

          Миглена: - Как за какво? Гадно ми е, не виждаш ли! Искам да изпуша една цигара, че да ми мине яда.

          Вела: - Ама ти пушиш?

          Миглена: - А, пуша... Слаба работа. Една кутия я татнуркам два-три дни... Ама като нямаш, здраве да е! Мога и без това. (Слага си слушалки, изважда таблет и почва да се занимава с него).

          Вела: - За пръв път виждам жена да пуши. Впрочем за втори път. Като бяхме малки, в квартала имаше една стара циганка. Тя пушеше цигари, а ние ходихме да я гледаме... И се чудехме – жена, пък пуши цигари като мъж! Ама тя скоро след това умря… Какво правиш?

         Миглена: (смъква слушалките) – Какво?

         Вела: - Питам с какво се занимаваш.

         Миглена: - Чатя си с една приятелка, не виждаш ли! Да минава времето...

         Вела: - Какво означава „чатя“? Извинявай, че те разпитвам, но и на мен ми се иска времето да минава по-бързо...

         Миглена: - Очакваш някое говедо, нали! И ти е нервно... Виж как знам! Щото и аз чакам едно говедо, но дали ще дойде... Божа работа! Затова влязох в чата... Пиша съобщения на една приятелка и тя ми отговаря.

         Вела: - Веднага ли? И как става това?

         Миглена: - По интернет, разбира се... Само, че тук интернетът е слаб и става малко бавно, но... нищо.

         Вела: - Какво е интернет?

         Миглена: (поглежда я с изненада) – Чакай! Не знаеш какво е интернет? Момиче ти в кой век живееш? И... какво е това облекло от теб? Да не си от някоя секта? Сега ги има всякакви.

         Вела: - Това е ученическата ми престилка. Нали знаеш, задължителна е.  И твоите дреха са ... малко… странни. Двайсти век сме, разбира се.

         Миглена: - Моля?

         Вела: - Казвам двайсти век. Пък ти извинявай за дрехите! Искаш ли да ти закърпя панталона? Почти няма да личи, че е скъсан на толкова места. Мога да шия на машина...

         Миглена: - Ти остави дънките ми на мира. Кажи ми защо смяташ, че още сме двайсти век?

         Вела: - А ти да не би да смяташ, че сме в средновековието? Преди месец имах рожден ден. Навърших осемнадесет. А днес е 20 юли 1943 година. Кой век е това според теб?

         Миглена: (смее се) – Виж, датата я улучи, ама май си назад с годинките. Как ти звучи например 2017-та?

         Вела: - Като далечно бъдеще.

         Миглена: - Но е факт.

         Вела: - Моля? Значи ти смяташ, че сме... 2017-та?

         Миглена: - Аз нищо не смятам. Ето, на таблета ми има календар. Сверен е със средноевропейско време. Актуализира се автоматично на всеки час. Още доказателства искаш ли?

         Вела: - Чакай, чакай! Тук нещо не е наред. Тук става нещо... Значи... ти твърдиш, че годината е 2017 и си 100% сигурна в това. А аз съм сигурна, че сме 1943. Значи... ние с теб живеем в различни времена. Така излиза... Нима е възможно това?

         Миглена: - Защо да не е възможно. Квантовата физика обяснява всичко. Четох някъде, че при дадени обстоятелства пространството и времето могат да сменят местата си. Явно нещо такова се е случило.  Всъщност... можем да проверим. Искаш ли да направим един прост експеримент.  Ти ще седнеш на моето място, тоест в двайсет и първи век, а аз ще дойда на твоето място в двайсти век. Да видим кой как ще се почувства. Става ли?

         Вела: - Да го направим тогава!

 

Следва етюд, в който двете установяват, че между тях има невидима преграда, която не могат да преминат. Допират ръцете си, сякаш през стъкло.

 

         Миглена: - Странно... Сякаш има някаква невидима преграда между нас! Не мога да дойда при теб.

         Вела: - И аз не мога да дойда при теб.

         Миглена: - Ето, опитвам се да докосна ръцете ти. Усещаш ли топлината ми!

         Вела: - Не, нищо не мога да усетя... Някаква празнота... Сякаш те няма... Казах ли ти аз, че тук нещо не е наред.

         Миглена: - Голяма работа! Поне можем да си говорим.

         Вела: - И да се виждаме... Ти виждаш ли ме?

         Миглена: - Да, и всичко около теб… Добре, хайде тогава, разказвай, как живееш в твоето време?

         Вела: - Ами... какво да ти кажа... Учих в гимназията, но днес реших да я напусна...

         Миглена: - Изключиха ли те?

         Вела: - Не, минах в съпротивата...

         Миглена: - В съпротивата? И срещу кого се съпротивляваш?

         Вела: - Срещу фашистите, разбира се.

         Миглена: - И как точно ги трепеш?

         Вела: - Един по един. Ето, тази вечер съм тук за да ликвидирам един агент.

         Миглена: - Застрахователен, или банков?

         Вела: - Не, агент на полицията.

         Миглена: - И защо си решила да му светиш маслото? Извинявай за любопитството...

         Вела: - Защото е изверг. Измъчвал е и е избил стотици хора... Много човешки съдби е почернил!

         Миглена: - Е, тогава аз съм на твоя страна. Съжалявам, че не мога да ти помогна...

         Вела: - Нищо, не се притеснявай. Това си е лично моя задача. Благодаря ти, все пак за насърчението. Ти си ми истинска другарка.

         Миглена: - Моля, моля! Да се запознаем тогава. Аз съм Миглена. Викат ми Меги.

         Вела: - Вела, приятно ми е.

 

Протягат си ръце, но допират само върховете на пръстите си. После и двете се смеят. После дълго мълчат.

 

         Вела: - Може ли да те попитам нещо... Меги?

         Миглена: - Разбира се, можеш да ме питаш всичко, Вела.

         Вела: - Меги, при теб... има ли фашисти?

         Миглена: - Фашисти ли? Да ти кажа честно, не съм срещала такъв екземпляр.  Всъщност, няма нито един.

         Вела: (разпалено) – Значи... Значи при теб свободата вече е дошла, а!

         Миглена: - Охоо, отдавна! Още на девети септември.

         Вела: - Девети септември... Коя година?

         Миглена: 9 септември 1944 година, разбира се. Това и бебетата го знаят.

         Вела: - Моля?

         Миглена: - О, да вярно, извинявай! При теб още не се е случило. Твое догодина се пада.

         Вела: (подскача от радост) – Наистина ли? Значи... значи само една година ме дели от свободата?! Сигурна ли си?

         Миглена: - Е, няма да се лъжем сега! Пише го в учебника по история.

         Вела: - Ама... ама това е чудесна новина! Това е най-щастливата новина в живота ми! Благодаря ти, Меги! Много ти благодаря!  И как ще стане това? Разказвай, моля те! Моля те! Моля те!

         Миглена: - Ами как... Много лесно. Идва Червената армия и помита всички фашисти до крак. Нито един не остава. После ги гони до Берлин и забучва червеното знаме на Райхстага.

         Вела: - И после?

         Миглена: - После партизаните слизат от Балкана. Комунистите вземат властта. Строят пътища, заводи, електроцентрали...

         Вела: - И после, после?

         Миглена: - Ами после... после... как да ти кажа...

         Вела: - Разказвай, моля те! Моля те! Толкова е хубаво! Звучи ми като сън, като приказка, като мечта!

         Миглена: - Е, стига ти толкова, не искам да те отегчавам повече.

         Вела: - Ама ти изобщо не ме отегчаваш, продължавай, моля те!

         Миглена: - Казах стига! Ти бъди благодарна, че не съм бягала от часовете по история, иначе и това нямаше да мога да ти разкажа! Виж ти, сама на себе си се възхищавам колко неща съм запомнила!

         Вела: - Добре, както кажеш. И това е достатъчно... (замисля се) Меги, мога ли да те попитам още нещо? Последно.

         Миглена: - Давай!

         Вела: (плахо) – Меги, виждам, че ти знаеш всичко. Кажи ми, ако искаш... аз... доживявам ли до свободата?

         Миглена: - Оо, това не мога да ти кажа.

         Вела: - Не можеш, или не искаш? Ясно... Умирам. Убиват ме, значи... Знаех си...

         Миглена: - Я не ми говори глупости! Казах ти, че всичко, което знам, съм го чела в учебника по история. За теб нищо не пише. Пък... дали ти ще умреш, дали аз ще умра и кога...  Дали след малко, дали след сто години – това вече е Божа работа… Слушай, абе ти да не би да си моята прабаба?

         Вела: - Защо да съм твоята прабаба?

         Миглена: - Защо ли? Ами защото прабаба ми е родена някъде по твоето време. Освен това е учила в гимназията… Да, обаче се е казвала… Минка.

         Вела: - Не, не съм прабаба ти. Но… всъщност… познавам една Минка! Тя е в другия клас.

         Миглена: - Наистина ли? Как изглежда?

         Вела: - Ами… тиха, скромна… черни очи, продълговато лице…

         Миглена: - Това е тя! Това е тя! Можеш ли да я извикаш тук?

         Вела: - Мога, разбира се. Тя живее съвсем наблизо.

         Миглена: - Доведи ми я! Моля те! Моля те! Моля те!

         Вела: - Добре. Ще ти я доведа. Обещавам. Веднага щом изпълня задачата и ти я водя!

         Миглена: - Ох, много ти благодаря! Нямам търпение. Представяш ли си, утре ще кажа на моите приятелки: “Говорих с моята прабаба, когато е била на моята възраст!” Ще бъде сензация!

         Вела: - А пък аз утре ще разказвам на моите другари: “Срещнах едно момиче от бъдещето и то ми предсказа, че само след една година ще дойде Червената армия и ще ни освободи от фашистите! Толкова съм щастлива! Това е най-щастливата новина в живота ми! Много ти благодаря!

 

И двете подскачат от радост, опитват се да се прегърнат, но стигат до “преградата” и допират само дланите и гърдите си.

 

         Миглена: - Как ми се иска да те прегърна!

         Вела: - И на мен! Кажи ми… какво е да си свободен?

         Миглена: - Ами… не знам… Не съм мислила… Ние се раждаме свободни и… приемаме свободата като даденост. Както например… както например... здравето. Когато си здрав, ти не забелязваш това. Но когато се разболееш, тогава разбираш какво е да си здрав и започваш да се бориш с болестта.

         Вела: - Аха. Сигурно можеш да сбъднеш всички свои мечти, можеш да бъдеш винаги с любимия си човек и нищо не заплашва живота ти?

         Миглена: - За първото - да. За второто - не винаги. За третото, обаче… Опасности колкото щеш…

         Вела: - Какви опасности?

         Миглена: - Ами например… Някой пиян шофьор може да те помете на пешеходната пътека, или някой обирджия да те пречука да два лева… Природни бедствия, катаклизми, катастрофи… Сега вече и терористи…

         Вела: - Това пък какво е?

         Миглена: - Трудно е за обяснение. Някой друг път…

         Вела:  - Аха. Ти, обаче не ми разказа нищо за себе си. Как живееш? С какво се занимаваш?

         Миглена: - Кой, аз ли? Ами… какво да ти кажа? Напоследък се занимавам главно… да превъзпитавам едно говедо.

         Вела: - Какво говедо?

         Миглена: - Моят приятел.

         Вела: - Защо трябва да го превъзпитаваш? Да не би да е минал към фашистите?

         Миглена: - Ох, де да беше това! Още по лошо! Тръгна по пътя на дрогата.

         Вела: - Дрога… това е трева, нали? Учихме го по латински.

         Миглена: - Да. Трева е. И то каква трева! Когато човек я употребява, загубва разсъдъка си. Не може да контролира действията си. Става агресивен и дори може да убие човек, за да си набави пари за дрога…

         Вела: - Нещо като алкохола, нали?

         Миглена: - Още по лошо! От алкохола човек изтрезнява. Но от дрогата няма спасение. Пристрастява се. Всеки ден се нуждае от все по-големи дози… Накрая умира от свръхдоза. Никой не може да му помогне…

         Вела: - Тогава защо се занимаваш?

         Миглена: - Защо ли? Знаеш ли колко способен човек беше Тихомир! Гениален математик. Поет, музикант… програмист... английският му е перфектен… Но… откакто тръгна по пътя на дрогата, вече не е същият човек! Опитах всичко. Какво ли не направих, за да го вразумя. Вече не знам какво да правя.

         Вела: - Не знам какво да те посъветвам. Не съм виждала такова нещо…

 

Идва Тихомир. Залита. Изпаднал е в транс.

 

         Миглена: - Сега ще видиш. С очите си…

         Тихомир: (тръшвана на пейката до Миглена.) - Дойдох.

         Миглена: (имитира го) - Видях.

         Тихомир: - И с'я к'во?

          Миглена: - Виж се, бе, Тихомире! Виж се на какво си заприличал! Кажи ми какво да те правя?

         Тихомир: - Надежда всяка тука оставете...

          Миглена: - Да ти дам едно огледалце да се видиш, а?

          Тихомир: - Не се хабете, граждани! В момента ни приемам, ни предавам.

          Миглена: - Защо го правиш, бе, Тихомире? Защо ми го причиняваш?

          Тихомир: - Слушай какво, моето момиче! Животът си е мой. Аз съм свободен човек и мога да правя каквото си искам. Ти не си човекът, който ще ми забрани.

          Миглена: - Виж го, ма, Велче! Чуваш ли го какви ми ги говори? Бил свободен човек! Кажи ми, моля ти се, вие за тази свобода ли давахте живота си?

         Вела: - Аз… наистина… не знам какво да ти кажа…

 

Идва агентът. Минава покрай Вела. Тя става.

         Вела: - Агент Гешев!

         Гешев: - Да, моля! Какво има!

         Вела: (вади пистолета, колебливо) - В името на народа…

         Гешев: - Моля?

         Вела: (високо и тържествено) - Агент Гешев, в името на народа…

 

Гешев светкавично бръква в джоба си, вади пистолет. Чуват се два изстрела. Вела прави няколко крачки напред.

 

         Гешев: - На народа ли? Какъв ти народ, бе? Паплач! Тази опасна игра не е за дечурлига, моето момиче!

         Вела: - Да живее свободата! Да живее… България! (пада по лице на сцената).

         Миглена: (гледа ужасена, хвърля се с писък към невидимата преграда) - Нее! Вела! Нее! (свлича се на пода, плаче) Защо, Вела? Защо?

         Тихомир: - Какво направи, бе, идиот такъв? Защо уби момичето? Копеле мръсно! (хвърля се напред, но се удря в невидимата преграда, отскача назад, залита и пада).

         Гешев: (насочва пистолета към Тихомир) - Какво ми се ежиш, бе? Палячо! Я го виж ти каква буйна грива си е оставил. Че и брадичка си е пуснал като младо попче… Охоо! И маникюрче си е направил! Слушай, ей, педерастче! Ноктите ще ти изтръгна, ей, един по един! Ще те видя тогава какви маникюрчета ще си правиш… Не, сега още няма да те убивам. Нямаш този късмет. Искам да те видя как ще ми се напикаеш в ръчичките! Чудна работа… Как не са ми докладвали досега, че в района има такова бостанско плашило…

 

Гешев тръгва. Разминава се с Антон, който сръчно допира пистолет до корема му. Чуват се два изстрела. Гешев прави няколко крачки и пада в дъното на сцената. Антон с скрива в тъмнината.

 

         Тихомир: (става и се изтупва, към Миглена) - Как ме нарече този?

         Миглена: (става и отива на пейката) - Не знам, не чух, не разбрах.

         Тихомир: (хваща я за гушата) - Как ме нарече този?

          Миглена: - Ох, палячо…

         Тихомир: - И как още?

         Миглена: - Ох, пусни ме! Педераст!

         Тихомир: - И как още?

         Миглена: - Ох, пусни ме, боли? Бостанско плашило...     

         Тихомир: - И ти какво направи? Направи ли нещо, за да ме защитиш? А? Направи ли?

          Миглена: - Ох, ще ме удушиш! Не.

          Тихомир: - И защо не? Кефиш се, а? Кефиш се да ме унижават! Защо не му зашлеви два шамара?

          Миглена: - Защото е истина.

          Тихомир: - Моля? Аа, така ли?

          Миглена: - Така. Хайде, удари ме, какво чакаш? От истината боли, нали?

         Тихомир: - Да те ударя? Ха-ха! Това е най-малкото, което ще направя.

Душичката ти ще взема, разбра ли? (започва да я души, но залита и пада).

         Миглена: - Вземи я! Като искаш после да лежиш в затвора…

         Тихомир: - Моля? Какво е това затвор? Я ми го обясни, че нещо не ми е ясно… Затворът е за кокошкарите, моето момиче, разбра ли? Нас, убийците никой не ни търси!

         Миглена: - Хайде сега, успокой се.

         Тихомир: - Да се успокоя? (сяда до нея и я прегръща). Мила моя! Ти току-що допусна фатална грешка. Забрави кой съм аз. Искаш ли да ти припомня? Баща ми е шеф на полицията. Каквото и да направя, винаги ще ме измъкне. Ще ме изкарат невменяем и толкова. Само, че ти няма да видиш това. Защото няма да си между живите… (удушава я, хваща я за яката и я захвърля напред. Тя ляга до Вела.) Да не мислиш, че това е всичко? Затвор, а? Кого плашиш ти, бе? Знаеш ли, че сега така ще те разфасовам, че никой няма да може да те събере! (рови по джобовете си) Чакай, май съм си забравил ножа… (излиза).

 

Бавно влиза Антон. Коленичи до Вела. Запява с дрезгав глас.

 

         Антон: - "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…" (избухва в неудържим плач) Вела, любов моя! Какво направи, Вела… Не! Не бива да плача! Не бива да показвам малодушие пред лицето на врага. Не е позволено… (запява) "Под знамето, червеното…" (избухва отново в плач) Вела, любов моя! Как ще живея без теб, Вела? Без теб животът ми вече няма никакъв смисъл, Вела… Не! Не бива да говоря така. Има смисъл. Разбира се, че има. Борбата. Победата! Гадове! Копелета мръсни! Елате! Къде сте се изпокрили? Излезте да ви видя! Криете се, а? Аз ще отмъстя за теб, Вела! Ще вляза в най-лютите битки. Нека ме убият! Нека сто пъти ме убиват! Ще се боря до последния си дъх. Ще прочистя света от тези гадове! Нито един няма да оставя! В миша дупка ще ги натикам! Заклевам се. (излиза).

 

         Миглена: (хваща ръката на Вела) - Вела?

         Вела: - Кажи, миличка…

         Миглена: - Хванах ръката ти.

         Вела: - Как го направи?

         Миглена: - Лесно. Вече сме от другата страна, Вела. Вече не сме подвластни на пространството и на времето… Само, че не намирам пулса ти...

         Вела: - Няма да го намериш. Ние сме мъртви,миличка.

         Миглена: - Вярно... Колко е тихо… и спокойно сега… Какъв нелеп край, а, Вела!

         Вела: - Така е. Твоят край беше много нелеп.

         Миглена: - Защо? Нима твоят не беше нелеп?

         Вела: - Моят не беше… Аз изпълних мисията на моя живот. Дадох живота си за свободата на Родината.

         Миглена: - Да, но ти дори не успя да убиеш онзи гадняр.

         Вела: - Нищо, поне се опитах… Моите другари ще го довършат. Както се казва, дадох своя скромен принос за свободата…

         Миглена: - Е, да. И моята жертва не беше напразна… Утре онова говедо като види какво е направило… няма начин да не го жегне… няма начин, ако ме е обичал поне малко! И тогава сигурно ще осъзнае докъде е стигнал… И ще си вземе поука…

         Вела: - Дано, миличка, дано...

         Миглена: - Сбогом, мила сестричке! Радвам се, че те срещнах. Почивай в мир!

         Вела: - Довиждане, миличка! Моята идеология ме учи, че няма задгробен живот… Но аз съм сигурна, че ще се намерим отново там някъде горе… Глупаво ще е да изчезнем така безследно… Държиш ли още ръката ми?

         Миглена: - Държа я, сестричке. И няма да я пусна. Никога…

 

Влиза Тихомир. Размахва голям нож. Опитва се да обърне Миглена по гръб, но не може, защото тя държи здраво ръката на Вела.

 

         Тихомир: - Хм! Интересна работа… Май ще трябва да отида при някой касапин, че да ме научи как се разфасоват трупове. Ще ми потрябва за в бъдеще… (хваща Миглена за косата и бавно насочва ножа към гърлото и. Но внезапно се сепва, захвърля ножа и отскача назад.) Ама тя е мъртва. Мъртва! Аз ли направих това? Господи, какво съм направил… Мила моя… Любов моя… Извинявай! Извинявай много! Няма да се повтори… Само ми прости! Никога повече няма да докосна дрога… Никога! Заклевам се.

 

                                                       (Завеса)

                                                         (Край)