Ти отново си на сцената. На тази, на която играеш за пореден път. Същият декор, непроменящата се светлина и отново тази музика, която преди обожаваше, а сега те дразни. Сега музиката не е нищо друго освен болезнено жужене – изтъркан рефрен. Леле, колко я мразиш, но другите я харесват. И ти казваш, че ти харесва. Заради другите.
Ти отново си на сцената. На същата сцена, на която беше и вчера. Всичко е същото. Дори ти. Пак тази роля, за кой ли път. Отново този грим, костюм. И репликите… и те са непроменени – банални думи, банални фрази. Мразиш да ги изговаряш. Ненавиждаш всяка една дума, всеки един жест. Но пак ще ги кажеш – после пак… и пак.
Ти отново си на сцената. Заел си определената от режисьора поза и чакаш да дойде твоят ред. Има сълзи в очите ти. То и по сценарий трябва да има, но…те са истински – този път са истински. Карай, никой няма да разбере…и по сценарий трябва да ги има – какво му пука на зрителя истински ли са или не? Те не се интересуват от твоите проблеми – имат ги в и ...