Когато се прибра, в къщи нямаше никой. Отпусна се в креслото и затвори очи. Най-после почти бе постигнал своята цел. Бяха го свързали с нужните хора и утре щяха да уточнят някои подробности. Щяха да намерят и човек, който се нуждаеше от неговото сърце. Ако всичко протечеше нормално, след няколко дни просто нямаше да го има. А друго същество щеше да продължи да се бори за своето съществуване. Тръгна на това, защото много искаше сърцето му да остане живо, да обича, да очаква, да бъде щастливо. Защото с него това не стана! По-точно вече нямаше да изпита щастието!
Вече нямаше на какво да се надява! Бе обичал, бе и обичан. Оставяше след себе си деца, посадени от самия него дървета, издаде или бе съавтор в книги от неговата професионална област. Преди година успя да подбере с помощта на приятели и малка книжка. Тя бе наречена от тях „Равносметка”, но той я озаглави „Целувката на айсберга” по името на едно от нещата вътре. Чрез рисунката върху корицата показа и на кого е посветена. Човек можеше по редовете в книгата да разбере всичко, с което бе богат животът му през изминалите години. Можеше да се опише само с две думи: „Търсейки Любовта”. Никога не се интересуваше от парите или кариерата. Искаше само да е обичан, да обича и да бъде истински щастлив...
Не вярваше в Бога, не вярваше и на хората! Изпита на гърба си печалната истина, че всеки ти се пише приятел, докато има някаква сметка или се надява да получи нещо от теб. Но истината излиза наяве, когато изпаднеш в беда. Тогава разбираш, за колко малко от околните струваш нещо. Пред очите му се появиха вечерите от детството му, когато, понеже живееха много близо до Народния, след края на представлението у тях идваха хора, чиите имена вече не струват нищо за ухото на съвременниците и ги има само в книгите – Ганчо Ганчев, Йордан Матев, Хари Тороманов, Димитър Бочев... Сядаха и започваха да описват преживяванията си. Това днес го наричат вече „разговори за спадане на адреналина” или „за премахване на сценичната треска”. Но те не познаваха тези понятия. Просто споделяха като истински хора.
Помнеше добре колко рядко оставаха сами и колко често в къщата им отсядаха роднини на баща му, гостуващи в града, или следвайки в Университета. Но когато баща му си отиде, а после майка му легна болна, всички забравиха пътя към дома им. Забравиха и телефонния номер.
Видя пред очите си и онази нощ, когато майка му не можа да издържи повече на болката и унесена простена: ”Сине, моля те, помогни ми! Аз нали ти помагах, когато беше малък и те болеше!” Но веднага млъкна, разбирайки, безполезността на този зов. Та те и двамата знаеха прекрасно, какво я очакваше! И след колко време ще се случи! Тя – защото през целия си живот бе работила в болница, а той – защото бе дете на родители с такава професия. Много години изминаха от тогава.
Не искаше да си спомня повече, защо прие това решение. През своя живот бе обичал и бе обичан. Едно момиче си отиде много младо, само защото бе осъдено от своите родители за своите чувства към самия него. Имаше щастието да срещне различни и по своему истински жени, истински Еви. За тях бе написал някои неща, други бе се опитвал да рисува. Не знаеше, доколко бе успял, защото не бе нито художник, нито поет. Но когато им подари по един езкемпляр, всички оцениха по достойнство създаденото и посветено на тях.
Отиде да си налее чаша силен зелен чай и се върна в креслото. Съзнаваше добре, че взетото решение няма да бъде разбрано от хората. Или най-малко ще изглежда също така странно, както неговите думи преди всяка от трите последни операции към хирурзите: „Моля Ви, ако изпаднете в ситуацията на първата операция, не се опитвайте да преценявате моите шансове. Просто ме оставете да си отида, като вземете всичко годно от тялото ми за да спасите други хора!” Екипът за втората операция бяха изненадани, но следващите два вече бяха чували за него от своите колеги и разбираха, че напълно съзнателно повтаряше своите думи. Всички виждаха, че след операциите се бореше достойно да се изправи на крака и оценяваха, че не позира с някаква цел.
Знаеше, че това е единственият начин да си отиде тихо и по своему достойно. Защото по такъв начин щеше да помогне на друг, дори и непознат. А и не виждаше смисъл всичко да продължава или да се прави, че може да я забрави. И двамата съзнаваха, че той не е нейното бъдеще. Искаше само да е до нея, когато и е трудно, за да помогне с каквото може! Но тя не му позволи да я обича, отблъсна го. И животът загуби смисъл. Знаеше, че на неговата възраст обикваш завинаги, силно, на почти винаги – безнадеждно. Освен ако не си богат и предлагайки пари, да получиш няколко нощи наслаждение. След което да умреш от инфаркт!
Все още се надяваше, че ще му остане време да създаде една последна серия рисунки и да издаде нещо, като пиеса по последната си книга. Но нещата вече не бяха в ръце му. Зависеха и от друг човек. А и махалото на живота бе вече завъртяно от самия него и трябваше да се случи нещо непредвидено за да го спре и отложи за малко замисленото.
Спокойно очакваше да настъпи утрото, а с това и часът на решаващия разговор. Бяха се съгласили да „вземат” неговото сърце, като му „помогнат” да си отиде достойно от света. Без никой да разбере, че всичко е било предизвикано и без самото сърце да бъде увредено. Знаеше, че окончателните изследвания ще покажат, дали е налице съвместимост с някой от нуждаещите се от трансплантация или ще очаква да го „повикат” с думите – „Има такъв човек”. После ще се „случи нещо” с него в болницата или в нейните „околности”, за да не се губи време! Поиска в замяна едно единствено нещо и го получи. След като всичко вече приключи, един от тях да отиде при Нея и да и съобщи, че той доброволно е „подарил” отхвърленото от нея свое сърце на един нуждаещ се. Че си е отишъл с нейното име на уста и последните думи са му били” Аз я обичам! Дано е щастлива, както и с когото пожелае!” И че до последния миг преди да заспи тя е била пред очите му, а в ушите му са звучали последните чути от нея думи: „Моля те, не ме моли повече да се виждаме! Моля те!”
Надигна се от креслото и седна пред компютъра. Прегледа набързо пощата си и отвори папката с черновите. Пак не му се спеше. Бягайки от образа пред очите си, отново започна да търси и подрежда думи, както умееше и както му ги диктуваше сърцето.
© Вили Тодоров Всички права запазени