Времето и вятърът нищо не оставят след себе си. Само спомени. Повечето от тях те карат душата ти да страда. Стоиш и гледаш старата си бащина къща, която е събрала спомени от четири поколения и много паяжини .. Децата, които се родиха в нея, излетяха като птици да търсят нови хоризонти. Старите, един по един като есенни листа окапаха и къщата заприлича на голо старо дърво с един единствен лист на върха. Този лист беше баща ми. Той не можеше да се отдели от бащиното си огнище. Корените ли, спомените ли или обичта му към родителите не го оставяше приживе да го напусне .Живееше бохемски живот. Не мислеше за бъдещето. Когато имаше пари, хранеше и поеше всички приятели и не го интересуваше, че на другия ден нямаше да има какво да яде. „Днес се живее“ – ми казваше много пъти той, след укорите ,които му изпращах. „Един път се умира, така че нека да живеем добре, както и доколкото можем.“ Ми казваше и дигаше чашката…Тази чашка, която му развали здравето. Но не можеше да се раздели с нея. Тя му беше другар в моменти на самота. Когато пиеше и плачеше за дъщерите си, които бяха по чужди земи. Нищо не направи за тях. И се кореше сам. Болката му пробиваше сърцето, но не можеше да се върне години назад и да поправи грешките си. Знаеше, че жените и алкохола му изядоха главата, но вече беше късно. Искаше му се децата му да са до него и знаеше, че ако беше по-добър баща може би те щяха да са там. Може би в един друг живот ще бъде идеалния баща. Сега замина при родителите си, които го чакаха и му бяха приготвили стол на масата, на която се бяха събрали всички споминали се.
И така, къщата опустя… Стоях пред нея и потънах в спомени… Там отпред една люта зима, татко ни направи най-големия снежен човек. И му сложи за нос една червена крушка, която светеше през нощта. Всички деца на махалата идваха и се радваха на двуметровия снежен човек с малко завист… Защо техният татко не се сети да им направи такъв? Спомних си един ден как слезе от камиона и ми каза “Я виж какво ти е донесъл татко“ и изкара от якето си едно малко рижаво котенце … Моят Рунцайс .. Така баща ми ме закърми с обичта към котките и от онзи ден до днес никога не останахме без котка! Когато идваше да ме взима аз много се гордеех с него. Защото такъв висок и силен баща имах само аз. Макар, че не го показвах .Бях му сърдита. Че остави мама и се ожени за друга. Години на ред му се сърдих ,защото не ме попита дали искам да се разделят, дали искам да живея без баща. Имаше моменти ,когато му плачех в прегръдката, и тях ще помня винаги. Защото това най-много ми лисваше. Но въпреки всичките ни търкания, които имахме и укори, които му казах през годините, той знаеше, че го обичам. Знаеше, че всичко го правих от инат и от болката ,която ме раздираше вътре. И исках по свой начин ,да го накарам да я изпита и той. Знаех ,че се гордееше с нас. Какви красиви дъщери има. Та нали казал на мама когато разбрал, че е бременна с мен, че иска да има дъщеря. Всички мъже искат първото им дете да е син, а баща ми искал дъщеря. И Господ му е дал. После му даде още една дъщеря. Да му удвои радостта. И жени красиви и добри му даде. И късмет. Но беше толкова добър – до глупост. Не можеше да казва „Не“. Раздаваше се на всички. Дори на тези ,които не заслужаваха. За някои беше, кварталния алкохолик и женкар. За мен обаче беше и е мой баща. Със всичките му пороци и недостатъци. Такъв ще го запомня и ще остане в сърцето ми! И ако има друг живот, пак него ще избера за баща! Защото хора с добро сърце рядко се раждат!
© Теодора Иванова Всички права запазени