Ivita_Mirianova (Ивита)
63 2714
26.01.2022 г., 17:56 ч.

На този ден 

  Проза
1088 9 19
2 мин за четене

        В един мразовит януарски ден от света на живите си замина моят баща.

И докато навън дърво и камък се пукаха от студ, в сърцето ми сякаш бе слязъл огънят на ада... За да ми напомня години наред тази мрачна дата...

  За да се връщам към онзи миг, когато завинаги угаснаха топлите и изпълнени с обич очи на човекът, който ми бе дал име, смелост и любов. Човекът, който ме научи на честност, трудолюбие и принципи.

   И сега, когато погледна към фигурите на шаха се връщам в топлите и уютни вечери на онези зими, когато приключили с вечерята, татко ме поглежда и знам, че предстои новата партия шах. Нареждаме фигурите.

„Най- добрата защита е атаката!” – премества царицата си по черно- белите полета. Бие ме за пореден път, а аз разпръсквам фигурите по пода...  Ход, преди да ми е обявил мат.

     Днес се връщам в родния дом и погледът ми се спира на прозореца в спалнята. „Виждам” слабовата му фигура , опряна до него. Между пръстите му дими цигара…Млад и красив е, а лицето му е някак тревожно и същевременно озарено от необяснима вътрешна светлина. Светлина неразбираема за детското ми съзнание. Интуитивно разбирам, как в него се борят две коренно различни сили, два свята: Единият, светъл и добър нашепва, колко е прав в избора си, другият го приземява и го оставя без дъх…Леко помръдва напуканите си устни и долавям шепота му: ”Каква ми е дала, тази партия?! Смъква и ризата от гърба ми…Ще дойде ден и това ще бъде осъдено…Ще бъде…Но сега… сега навсякъде ще ме сочат с пръст: Враг на народа! Моята е изпята, но за вас мисля. За вас, деца мои... Нали искате да учите?…”

    Днес миналото се е върнало в един миг и си е прегърнало с настоящето…Дошло е през онези така нужни и неразгадаеми тунели на времето. Дете съм, все още съм дете… И татко е жив.  И ми се усмихва…От някъде. Знам, че ме чака. И…,че…Но…

   Надничам в съзнанието си и го виждам уморен и спящ след поредната смяна в мината…А аз мета пред вратата му и той разбуден ми се скарва за недосетливостта. Свеждам поглед, а  той ми се усмихва бащински: „Остави я тази метла. Отиди да  купиш хляб. Обяд е.”

Погалва ме по главата…Знам, че ми е простил…Дълбоко в себе си, като родител. Така, както може да прощава само любовта… Да прощава всички грешки, всичкото безумие на децата…Какво велико достижение за човешкия дух е прошката! Чрез нея ставаме едно цяло. Замислям се…

   Обличам се набързо и минавам през първия цветарски магазин. Стискам розите, забързана в студа. Не усещам бодлите им. Нищо, нищо не усещам в този миг…

   Забелязвам, че пръста ми се е разкървил едва, когато стигам до гроба на татко. Вдигам длан пред погледа си. Капката кръв се стича в „линията на живота”  и пъпли към китката ми.

   Поглеждам смирено към портрета на татко и очите ми плувват в сълзи…

   Не, не ме е наранила розата. Сълза аленее в дланта ми.

 

© Ивита Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??