И нямото му името изрича,

щом Селсал го навести.


Красиво беше лицето на Дигаргх Селсал, толкова красиво, че силата, която обладаваше този нечовек, по нищо не личеше.

Беше ранен следобед, а небето се беше надвесило толкова ниско над света, сякаш очакваше случването на събития, чиято важност беше немислимо да се пропусне. Въпреки че Уран и днес пустееше скучен…

--------------


Всъщност историята, която престои да се разкаже, се нуждае от едно предисловие, което макар да е досадно занимание за един разказвач, е от изключително значение за вярното разбиране на събитията от оная 2986 година след Христовата Голгота.

В началото Световната Здравна Организация реши, че става дума за обикновена еуфория, впоследствие без малко да установи, че грешката й се е оказала повече от пагубна. Беше се появил необичаен, но затова пък твърде приятен феномен, който бе наречен с красноречивото име – “Сбъдване”.

Не един и не двама, а милиони хора, населили Слънчевата система, из всички планети и междупланетни градове, започнаха малко по малко, но напълно невъзвратимо, да се превръщат в щастливи хора. Лекарите оповестиха своето категорично заключение – ставаше дума за един вид естествен наркотик; макар ненадейно настъпилото човешко щастие да имаше своите реални, външни измерения.

Грозните жени се превръщаха не просто в красиви, а започваха да бъдат харесвани в степента, в която винаги бяха желали това. Технологията досега винаги се беше проваляла в постигането на тая химерична цел. Но чудото си беше чудо и след всеки сън утрото го възвестяваше отново.

Мъжете, същества, които винаги живееха живот, изпълнен със страх, но затова пък прикрит от гордост и самомнение, изведнъж се почувстваха спокойни. Сърцата им се разделиха с усещането за самота, а мракът, който често се появяваше в очите им, отстъпи. Кой би повярвал в това? Не и мъжете от 2104-а, които се бяха се сблъскали с най-големия ужас в своето съществуване – Дивите жени.

В по-дребен план, бедните забогатяха, бездарните бяха обзети от музи, а неизвестните се прочуха. Идилията, която настана из познатия нам свят, беше посрещната с небивала радост, а повечето решиха, че Христос се е завърнал сред хората.

През есента на 2987-а четвъртият събор на Трите религии, съвместно с ООН, издаде своя първи резолюционен едикт – всички държавни и междудържавни образувания бяха разформировани. А през пролетта на следващата година неусетно и без външна намеса всяка частна собственост изчезна.

3000 година беше напълно забравила стария свят, онзи, изпълнен с болка, неуспехи и душевна изолация. Но най-вече, забравата беше достигнала или по-скоро изтикала нещото, което беше най-характерно за миналото – Смъртта.

Докато един ден, в една от малкото психиатрични клиники на Уран не се появи Дигаргх Селсал и не потърси някоя си Зузандър…

-------------


- Уважаемият е психагог[1], така ли да разбирам? – попита медицинската сестра, която въпреки своите шестдесет години нямаше нито една бръчка.

Селсал кимна.

- Мога ли да науча – подзе сестрата с една, като че ли натурална грация – поради каква причина Уважаемият търси въпросната ъ-ъ-ъ… Жужандър?

Селсал се усмихна.

- Зузандър, уважаема, жената, която търся, се нарича Зузандър. А я търся, защото аз съм нейният годеник.

Някакво чувство, твърде неясно и до немай къде далечно, се надигна в медицинската сестра, но то така и не споходи съзнанието й. Чувство за изместване, чувство за отхвърляне, нещо като ревност, нещо като омраза. Но това чувство беше пламък, хвърлен в океан. Не му остана време дори да освети повърхността на безбрежните води.

- Уважаеми, аз счетох, че вие посещавате нашата клиника в качеството си на психагог. Въобще не помислих, че въпросната луда може да бъде и бъдеща съпруга.

Селсал се засмя:

- Любовта не подминава дори лудите.

Медицинската сестра се замисли над тази хипотеза. И не можа да се въздържи, без да я отрече:

- В картона на въпросната… ъ-ъ-ъ на вашата годеница пише, че тя изживява “налудност за неизбегним край”. Уважаеми, вие като психагог би трябвало добре да знаете, че макар психично болните, поне от “Годината на Едикта” насам, да са изключително малко, все още се намират стотина от тях. Най-нелечимата болест сред тези хора е точно “налудността за неизбегним край”.

Селсал слушаше медицинската сестра с почти детско любопитство; тя продължи:

- Прието е в обществото да се смята, че любовта е признак за крепко здраве. Лудостта не е здраве. Или вие, Уважаеми, смятате, че обществото греши?

Дигаргх Селсал беше мъж чернокос, с къдрици като тези на Аполон, чертите на лицето му бяха дотолкова съвършени, че ако то не се намира пред непосредствения взор на човек, по никакъв начин не може да бъде възпроизведено от паметта. Силата му, не толкова физическа, а душевна, беше дотам безмерна, че всяка съпротива срещу нея беше безсмислена.

- Аз, уважаема, съм психагог, но преди всичко съм човешко същество и предпочитам да се изправя срещу обществото, но не и срещу любовта.

Съвсем слаб натиск, едно меко докосване и Селсал разбуди утробата на увлечената по психология медицинска сестра. Разбира се, Дигаргх не целеше нещо, което може да се нарече “любовно”, не. Той нито имаше влечение към тривиалните човешки взаимоотношения, нито се водеше от някакви свои си, макар могъщи капризи. Селсал докрай преднамерено внесе чара на припомнянето в жената пред себе си. Няколко големи и скришно разрастващи се кисти покриха яйчниците на “сбъдналата” медицинска сестра.

Тя не усети нищо, само се опита да помисли над чутото. Не успя и отвърна:

- По десния коридор вляво, първата врата. Там ще ви посрещне главният психолог[2] – доктор Д`Рауд-е.

Селсал далеч без задоволство, а само с притихнало осъзнаване установи, че сестрата си беше припомнила нещо от потъпканото минало. И затова наместо да го отпрати направо в болничната стая на Зузандър, тя в последния момент, в резултат на втъканите кисти, прояви дребно женско коварство – препрати го към един от винаги безполезните психолози, чийто разрешения отдавна не струваха и половината от благоволенията на една медицинска сестра.

- Благодаря ви, уважаема – както винаги вежливо рече Селсал и някак двусмислено добави. – Ние неминуемо ще се срещнем отново.

Доктор Д`Рауд-е стоеше прав в средата на кабинета си, с почти снети от очите си очила, дълбоко замислен. Щом на вратата се почука, той се раздвижи, но по нищо не пролича, че е напуснал своя размисъл. Този човек сънуваше, независимо какво друго вършеше.

Дигаргх Селсал влезе в кабинета. С благ и предразполагащ глас каза:

- Здравейте, докторе, имам нужда от помощта ви, бихте ли ми отделили една минута?

Д`Рауд-е се вгледа в новодошлия така, все едно виждаше някакво внезапно случило се природно събитие. Не само че повече от минута мълча, загледан в Селсал, но и междувременно извади от джоба на направо дрипавата си и не знайно защо черна манта малък бележник, в който записа нещо, което настоятелно си диктуваше.

Тогава Дигаргх видя дланите му. Те представляваха трагична гледка. Върху тях липсваше обичайната повърхност и не само не личаха линиите, които се изписваха върху всяка длан, но бяха някак едновременно изтънели и в същото време грапави, изглеждаха оголени и наедно с това много, ама много живи.

Дланите на този човек бяха изрязани сякаш в някакъв хирургически транс.

Изведнъж доктор Д`Рауд-е се усмихна и веднага пролича колко млад е всъщност той. Беше слаб мъж, с малка, би могло да се каже изумително невинна уста. Имаше неколкодневна брада, която понякога търкаше до обръсване. Въпреки усмивката и любезно отправения към Селсал поглед, доктор Д`Рауд-е без никакво съмнение продължаваше да сънува. Това никак не му попречи да каже:

- Здрасти. Чуй това, интересно е, знам го по памет: “…Ако бяхте слепи, не бихте имали грях, но понеже сега казвате: Виждаме, грехът ви остава.”[3] Има нещо, как да се изразя, пред-едиктово в това твърдение, не мислиш ли?

Селсал на свой ред помълча известно време. Беше дотолкова привлечен от неподправеността на психолога, че сякаш пожела по никакъв начин да не се намесва в живота му. Накрая подхвърли нехайно:

- Напомня ми оная мъглявина, чиито триизмерни времеви отрязъци бяха разпространени от някои космическите агенции. Във всеки следващ миг, в който я гледаш, виждаш нов, напълно различен от досега видените детайли, чувство за яснота и богатство расте в теб. Но в сърцето ти се случва и още нещо. Аз го наричам “привкус за лоша безкрайност”.

Доктор Д`Рауд-е повдигна заинтригувано едната си вежда.

- Ти имаш въображение, приятелю. Това се случва твърде рядко в този “сбъднат” свят – и тогава, макар крайно сънуващ, докторът изведнъж запита като човек, който беше вечно буден, що се отнася до присъствието на другите хора около себе си. – С какво мога да ти бъда полезен, скъпи приятелю?

- Желая да видя една от вашите пациентки.

- Коя, моля?

- Зузандър Пейси.

- О, нима – възкликна доктор Д`Рауд-е, – вие навярно сте онзи психагог, който е идвал при сомонежината Зузандър по времето на психолога, който неотдавна заместих в тая клиника?

“Налудността за край” или тъй наречената Сомонежа е психична болест, която СЗО установи месец след издаване на Едикта от 2987-а. Симптомите на това тежко душевно състояние са твърде отчетливи и лесно се установяват. Болният бива обзет от разбирането, че човешкото съзнание в един момент от неговото съществуване ще се заличи внезапно и без видими причини. И най-важното, което в същото време е и най-неправдоподобното – тялото ще спре да функционира. Този процес в ума на болния се превръща в единственото значимо обстоятелство, което оказва влияние върху всички събития от живота му. Сомонежа винаги и без изключение е необратима – което в едно изречение е идеята на болестта.

Селсал съвсем недоловимо се намръщи и отчетливо отвърна.

- Да, аз съм психагог, но досега не съм идвал да търся Зузандър.

- Как – учуди се доктор Д`Рауд-е, - не се ли казвате Чезал?

- Не, името ми е Селсал.

- А? Така ли? – докторът махна с ръка. – Е, заблудил съм се. Което потвърждава казаното преди малко.

- Че “грехът остава”.

- Но ти наистина имаш въображение – доктор Д`Рауд-е се засмя с такава искрена радост, че Селсал почти се зарази. – Това, имай го предвид, приятелю, е почти патологично състояние.

Докторът мина покрай Дигаргх, отвори вратата на кабинета, обърна се и кимна съучастнически с глава към Селсал да го последва. Двамата мъже се насочиха към вътрешността на коридора.

- Напоследък психагозите рядко посещават болните – рече Д`Рауд-е. – Предпочитат да коригират душите на здравите.

Селсал не отвърна.

- Има нещо забавно в това един здрав “сбъднат” човек да посещава психагог – без да се засяга от мълчанието на Селсал, продължи доктор Д`Рауд-е. – Ние, психолозите, сме един вид непотребни. Наричат ни идеалисти. Защото в един деятелен, “сбъднат” свят, нямало нужда един човек да бъде провидян, той трябва единствено да бъде променен.

Селсал се усмихна.

- Усмихвате се, странни приятелю, но те, здравите, смятат, че се виждат. Защо им е някой друг да ги вижда? Но ти, приятелю, не намираш ли, че за един “сбъднат” е твърде неподходящо да се променя?

Селсал рече:

- Те не желаят да се променят. Те искат корекции.

- “Да подчертаят линията”, това ли ми казваш, приятелю?

- Именно.

- И ти съгласен ли си с това “подчертаване”, приятелю?

- Аз не предлагам съгласия, докторе. Аз просто “подчертавам”.

Доктор Д`Рауд-е отново се засмя, Селсал забеляза, че в чистата му радост имаше нещо несбъднато.

- Виждам те, приятелю, виждам те! – докторът потупа възторжено по рамото Селсал. – Ти не си губиш времето да “подчертаваш” когото и да е. Ти променяш! Променяш и още как!

- Докторе, пазете се от греха на виждането. Трябва ли да ви напомням прозрението, до което сам сте достигнали?

- О, няма нужда, няма нужда. Повярвай ми, приятелю – доктор Д`Рауд-е, сякаш сграбчи нещо от своите сънища и без никакво колебание го стовари в лицето на новия си приятел. – Logos-ът, това е виждането, което извършваме ние, психолозите. Знаеш ли какво значи logos, въображаеми приятелю? Logos е не знание, не достигане, нито някакво си обикновено виждане, не. Logos-ът е присъствие и то не къде да е, а присъствие в скритото, то е да чуваш как непознатото ти шепне. Ето това е logos-ът.

- А какво е “подчертаването”? – с добродушна ирония запита Селсал.

- О, ти се закачаш с мен, приятелю. Психагогията е въздействие, могъщо и дълбоко въздействие. Но в един “сбъднат” свят психагогията е безполезна. Нещо повече, тя е вредна – изведнъж доктор Д`Рауд-е изпуфтя. – Да се “подчертават линии”, каква дивотия. Хем имаш съзнанието, че струваш, хем искаш цената ти да е одебелена. Сбъднатостта е илюзия, приятелю. Както и виждането. Те са грях. Също като в твоята мъглявина. Колкото повече я опознаваш, толкова повече се обезсърчаваш.

Селсал леко забави ход, което не направи никакво впечатление на доктор Д`Рауд-е. Неговата проникновеност не се интересуваше от обичайните маневри на живота, те не го вълнуваха. Напротив, един психагог, макар и мним като Дигаргх Селсал, далеч не подценяваше делничността на живота.

- След като стана дума за “подчертаване на линии”, вашите, докторе – запита Селсал, впивайки поглед в гърба на крачещия пред него мъж, – къде са вашите линии?

- Моите линии ли? – не разбра Д`Рауд-е. – Как къде, покрай мен. И дълбоко в мен. Може би не дотам “сбъднат”, аз сам, без черните манипулации на психагогията, се променям.

- Имам предвид ръцете ви, докторе.

- А, дланите ли ми? Ами няма ги. Изрязани са.

- Някакъв инцидент ли се е случил с вас, докторе?

- Инцидент ли? Не, никакъв инцидент.

- Тогава да не би сам да сте си изрязали дланите?

Доктор Д`Рауд-е се спря и погледна към Селсал.

- Въздействаш ли ми, приятелю? Виждам те, внимавай. А ти си невиждащ! Откъде ти хрумна, че може сам да съм си изрязал дланите?

- Това беше предположение. Нали вие сам отрекохте да ви се е случвал инцидент?

Доктор Д`Рауд-е свъси вежди.

- Разочаровате ме, приятелю. Не използвахте въображението си. Защо не предположихте, че не сам, а някой, въпреки желанието ми, е изрязал дланите, но аз съм съумял да не видя в това, както ти го нарече, приятелю, инцидент?

- И кой би ви сторил това?

- Чувал си за Дивите, нали?

- Жените от 2104 година.

- Други Диви няма.

- Те ли ви изрязаха дланите?

Доктор Д`Рауд-е закрачи напред, вече уверен какво точно се случва.

- Вие ме манипулирате, приятелю. През 2104, преди почти деветстотин години, доколкото си спомням, аз все още не съм бил роден.

Селсал догони Д`Рауд-е.

- И понеже аз не съм психолог, докторе, няма как да разбера защо споменахте Дивите.

- Но сигурно знаеш, подли приятелю, че Дивите са изрязвали дланите на мъжете от своето време?

- Да, признавам, знам. Правели са го от жестокост, поради варварство.

- Точно така, вече съм сигурен, ти, приятелю, с голямо усърдие ме “подчертаваш”. Виждам те как някак изведнъж изгуби въображението си. А това навява мисли, че се преструваш. Ако Дивите извършваха изрязванията, защото са жестоки, сигурно биха отрязали, а не изрязали. И не дланите, а нещо друго.

- Кое? – попита озадачено Селсал.

Д`Рауд-е се засмя, вече беше простил на своя нов приятел.

- Е, въображението ти се върна. Ти ми въздействаш, без да го криеш. Това е част от манипулацията ти. Дланите ми са изрязани от болната, която си дошъл да посетиш. Зузандър.

В него момент Селсал се вцепени. Но не поради това, което му каза докторът. Още щом видя изрязаните длани на Д`Рауд-е, той разбра кой е извършил това злодеяние. Дигаргх Селсал не бе разбрал нещо друго, което усети сега. А това беше наистина голяма изненада.

- Този коридор, докторе, той се спуска, така ли?

- Да.

- Защо не ми казахте това?

- А беше ли нужно? Онази стая, която отмина, приятелю, преди две минути, е заключена от времето преди Едикта. Трябваше ли да ти кажа и това?

Селсал беше изумен. Той – самият той – беше манипулиран толкова дълго време.

- Ти, Д`Рауд-е, си не само виждащ, но притежаваш и умения на психагог.

- Такова съчетание е невъзможно, приятелю.

Дигаргх Селсал се възрадва в себе си. Този път той беше попаднал наистина на необикновен случай.

- Докторе, ти се опитваш да ме търкулнеш в “лоша безкрайност”, ако не бях се усетил, ние щяхме да спускаме по този коридор вечно.

Макар Д`Рауд-е да изглеждаше все повече преднамерен, той не бе изгубил нищо от ореола си на сънуващ човек.

- Е, не вечно. Само докато, ти, приятелю, забравиш за какво си дошъл и не пожелаеш доброволно да си идеш. От друга страна, за един психагог е невъзможно да усети наклона на този коридор, така че, приятелю, ти освен да подчертаваш, май, понякога и повиждаш.

- Криеш Зузандър! – силата на Селсал се сбра в един мощен духовен лъч и притисна Д`Рауд-е без никаква милост. – Веднага ми кажи къде е тя?

Доктор Д`Рауд-е изпита болка, болка не толкова силна, колкото непосредствена, не дотам пронизваща, колкото заменяща го. Той по нищо не показа, че това се случва с него. Но отвърна така:

- Тя е в перлените очи. Ето, точно пред нас.

В дъното на коридора, сякаш от нищото, изникнаха провесени в пространството и недокоснати в нищо, две издължени и разположени като очи перлени сфери.

Селсал никога не беше виждал толкова ефирно присъствие, такава почти нефизическа красота. Тия очи му напомняха една личност, един друг нечовек, неговия брат – Гонаа Чезал.

Двамата мъже застанаха точно под и между двете перлени очи. Дигаргх попита:

- В кое от двете помещения е Зузандър? И как ще се изкачим при нея?

Д`Рауд-е не отговори. Вместо това изпъна ръце и насочи нагоре своите изрязани длани. Остатъците от тъкан, които се намираха на мястото на липсващите длани, просветнаха. И изведнъж отразиха двете перлени очи. После съвсем бавно и някак сред импресия – както при оная мъглявина, която винаги е все нова – от дланите на Д`Рауд-е избухнаха безброй игриви символи. Тези от лявата длан досущ бяха сребърни, а тези от дясната бяха чисто злато. Символите наобиколиха двамата мъже. Тогава внезапно сребърните се бухнаха в телата на Д`Рауд-е и Селсал. Дигаргх почувства как съществото му се сбира, как се съсредоточава, но и в същото време как олеква. За секунда си помисли, че може да полети. В него момент златните символи подхванаха двама мъже и ги повдигнаха. Ефирът на лявото перлено око по никакъв начин не се противопостави, Д`Рауд-е и Селсал се озоваха в празна, невероятно огромна стая, с овални стени…

А в стаята беше тя – Зузандър!

В тази жена нямаше нищо питомно, нищо “сбъднато”, полът й те превземаше, но това по никакъв не те караше да се чувстваш добре. Напротив, в Зузандър имаше заплаха, имаше такова усещане за близост, че човек би поискал да избяга. И да забрави.

Да, но Дигаргх Селсал не беше човек.

Зузандър стоеше седнала върху коленете си и небрежно въртеше странен двуостър нож в едната си ръка. И по нищо не показа, че се интересува от появилите се гости.

- Очаквах те – рече тя.

- Затова ли се опита да ме заблудиш? – попита Селсал.

- Това, че не мога да те заблудя не значи, че ще улесня намеренията ти. Каквито и да са те.

- Може би искаш да ме попиташ нещо? – почти саркастично рече Селсал.

- Ти ли си Смъртта? – без страх, но с неприязън попита Зузандър

- Не, не съм – усмихна се Селсал.

- Неин вестител ли си? – с подозрение отново попита Зузандър.

- Не. Аз съм този, който припомня Смъртта.

- Какво значи това? – Зузандър се изправи.

- Поддържам представата за нея в човешкия ум. Всяко съзнание, изоставено от идеята за Смъртта, е на практика липса на съзнание.

- А Смъртта съществува ли?

- Не, не съществува. Тя е илюзия. Едно пособие за истинско живеене.

- Това са глупости – рече Зузандър и обърна гръб на Селсал. Изпъна двуострия нож из от ръката си и с все сила го запрати в перлената стена. Той рикошира в нея и полетя настрани. Когато скоростта му се забави, двете остриета се поклатиха, сякаш се опитваха да вземат някакво свое, опасно решение. И явно го взеха. Защото ножът рязко измени посоката си и се стрелна право към Селсал.

- Лъжеш ме – силно се провикна Зузандър, а гласът й проехтя в “Окото”. – Ти си Унищожаващата Сила!

- Това е вярно. Аз съм тази Сила. Но не съм Смъртта.

Двуострият нож летеше право към очите на Селсал. Той дори не гледаше към него. Доктор Д`Рауд-е, малко уплашен и повече заинтригуван, следеше събитията с неприкрито любопитство.

- Щом не си Смъртта значи можеш да умреш?

Ножът доближи Селсал на метър, в следващия миг щеше да се забие в лявото му око. Тогава Дигаргх, сякаш без да иска, погледна летящото към него острие. Времето все едно не значеше нищо изпод тоя поглед. Двуострият нож изведнъж ръждяса, омекна и леко се чукна в лявата буза на Селсал. По страната на Унищожаващата Сила остана едва доловима червена резка. Дигаргх отбеляза:

- В последните няколко години се оказа, че Смъртта е единствената умряла. Никой друг не умира. А май това е едно тревожно явление.

Д`Рауд-е, който сякаш се намираше на професионален семинар, рече:

- Забравата най-сетне оказа своето крайно въздействие. В тоя смисъл, което е и твърде забавно, забравата е психагог. Тя изтласка идеята за смъртта. А с нея и събитието на смъртта.

Зузандър твърде хладно, но не и с безразличие, рече:

- Аз не съм забравила смъртта.

- Да не забравиш смъртта си е една прилична лудост – с насмешка подхвърли Селсал.

- Аз не съм луда. Луди са всички останали.

- Думи на луд, също като по учебник – още по-язвително рече Селсал.

- Кажи, Унищожителю – попита Зузандър, като започна да приближава Дигаргх, – наистина ли смъртта не съществува?

- Ти си лудата, така или иначе, ще приемеш само своя отговор – засмя се Селсал.

- А ти си тоя, дето обикаля Слънчевата система, за да напомня за смъртта. Но може би напоследък си в отпуск?

В най-тежките случаи на “налудността за край” се проявяват и симптоми на една друга, по-малко обсебваща болест, чиито поражения за личността са далеч по-незначителни. Това е “паметта за същности” или Мнемоза. Често налудният твърди, че преди годината на Едикта от 2987-а, хората са изчезвали от света, достигали са края на съществуването си и това е бил най-естественият процес. Той дори е убеден, че си спомня подобни събития. Това разбиране допълнително подсилва усещането за Сомонежа – онзи неминуем и необратим край.

- Да ти напомнят е като да ти прорицаят – просънува своето поредно хрумване доктор Д`Рауд-е. – Всъщност знаете ли, че психолозите като провиждащи са скрити мнемотици, а психагозите като променящи са непроявени сомонетици.

Зузандър не обърна никакво внимание на забележката на доктор Д`Рауд-е. Тя някак търпеливо и в пълна степен на концентрация следеше, дори дебнеше всеки жест, всяка мимика на Селсал.

Дигаргх на няколко пъти бе изненадан в този урански следобед, нещо, което го очароваше. А очарован той отдавна не е бил. Но затова пък сега доста сериозно и малко мрачно рече:

- Не веднъж до този ден съм напомнял смъртта, някои са ме чували, други не. Но едно е да знаеш за смъртта, друго е да я имаш предвид. Как да ти кажа, Зузандър, омръзна ми да напомням за смъртта, ей така, на парче. Съвсем скоро ще напомня за нея наведнъж и изцяло.

- Затова ли всички са забравили за смъртта и се случват “сбъднати” на себе си?

- Да, това е подготовка. Подготовка за моя внезапен и пробуждащ удар.

Зузандър разпери ръце, затанцува, а сетне тъжно, но и малко страшно запя:

- Когато стиснеш един балон, той не прави “пук”, /когато чупиш един клон, той не прави “прас”, /когато късаш един лист, той не прави “хръсс”, /знай, всичко прави “Дигаргх”…

Селсал толкова се развесели от спонтанната песен на Зузандър, че беше готов да изръкопляска. Но само рече:

- Ето това е моята годеница!

Зузандър застина в танца си, сякаш един полет бе прекършен.

- Затова ли помня?

- Да, затова помниш. И знаеш.

Зузандър прибра ръцете си към тялото. Попита:

- Ще умират ли хора?

Дигаргх повдигна рамене, все едно казваше – няма друг начин.

- Аз ли ще ги убия?

Същото повдигане на рамене.

Зузандър сведе глава. За миг погледна към ръждясалия и сломен двуостър нож в краката на Селсал. Дигаргх се наведе и взе в ръцете си ножа.

- Хм, фетхата на Дивите. Бунтът срещу мъжете. Зузандър, гледаш ли на мен като на мъж?

- Да, след като си решил да ме правиш своя годеница.

Селсал се усмихна. Посочи с фетхата към доктор Д`Рауд-е и попита:

- Защо му изряза дланите, за да увеличиш мнемотичната му сила ли? За да ме разкрие и спре?

- Той сам предложи да му изрежа дланите – жената се вгледа в черните очи на Селсал. – Как ще убия хората, за които казваш, че са участта ми да убия?

- Ще разбереш. Никой няма да разбере, тъй както ти ще разбереш.

- И все пак? – Зузандър беше притихнала, но в никакъв случай унила.

- Щом погледнеш някого, всичко, което му се е “сбъднало”, ще се заличи.

- Ще си избода очите.

- “Ако бяхте слепи, не бихте имали грях…” – Селсал повтори думите, с които Д`Рауд-е го посрещна в своя кабинет. – Щом си помислиш за някого, щом в ума ти се мерне мисъл за хора, пък била тя и най-абстрактната представа, те ще си припомнят смъртта с парализираща болезненост.

- Ще си причиня лудост, ще затрия съзнанието си.

- Как ще стане това?

- Ако трябва ще се убия.

- Убий се, аз ще съхраня съзнанието ти, съзнанието на моята Дива годеница. То ще е моето оръжие.

Зузандър се провикна и най-сетне показа слабост:

- Защо аз?

Върху красивото лице на Селсал се появи страшна усмивка, а думите му срутиха душата й.

- Ти-така-поиска-да-се-СБЪДНЕШ!

- Не съм искала това, никога не съм го искала – младата жена крещеше, а ръцете й покриха лицето. Свлече се върху коленете си. – Не съм… никога…

- Поискала си и добре го знаеш. Ти си от малцината, които знаят каква съдба желаят и никога не се заблуждават за това. Ти познаваш себе си – видяла си се, – но не харесваш това, което виждаш.

Зузандър плачеше. Наклони се на една страна и опря ръка в гладкия перлен под.

- Аз съм просто една луда… една нещастна луда… и нищо повече.

Доктор Д`Рауд-е стоеше и гледаше. Лицето му не изразяваше никаква емоция.

- Време е – рече Селсал. – Виждам, всичко опита за да спреш своята съдба, но това по никакъв начин не накърни желанието ти хората да умират. Въвлече в лудостта по спасението на човечеството и талантливия доктор Д`Рауд-е. Излъга ме, че той е поискал да му изрежеш дланите.

- Аз наистина сам поисках – тихо каза докторът.

- Не – поклати глава Селсал. – Когато моят брат, Помиряващата Сила, е дошъл тук, ти си бил един обикновен лекар. Онзи, който твърдиш, че е напуснал клиниката. Чезал е видял надежда за спасение в обединението на двама ви. Предложил е да ти бъдат изрязани дланите, за да ме виждаш по-добре. Опитал се е да помири личността ти, като те измъкне от твоята съдба, която по ирония е обратна на съдбата на Зузандър. Ти, Д`Рауд-е, си сляп за себе си и никога няма да проникнеш в подтиците си. Затова не ще ти помогнат нито златната, нито сребърната ръка. Доколко ще провидиш мен, приятелю, след като едва виждаш себе си?

- Но хора и преди са умирали – изкрещя Зузандър. – Какво толкова ще е различното сега?

Селсал направи две крачки, приклекна до младата жена и рече:

- Този път, мила моя, те всички ще си спомнят, че е имало време, в което не са умирали. И сега смъртта ще тегне с много по-голяма сила в техните души. Човешкият ум вече няма да може да открива защити пред страха си от смъртта. А вината за това състояние ще носиш ти.

- Милост – прошепна Зузандър. – Прося милост.

- Аз не съм Чезал, дете мое. Аз съм Дигаргх Селсал.

Унищожаващата Сила притъмня, мощта й се нагнети, а духът някак материализира. Зузандър усети неимоверен натиск върху себе си. Слепоочията й запулсираха, лицето сякаш се смачка. В гърдите светът се сви и тя усети как вече няма никакъв контрол над съзнанието си. Знаеше, че само след миг съдбата й ще започне да се изпълнява. Когато…

Селсал се сепна. Никога не му се беше случвала такава изненада, никога. Не се уплаши, нито изпита омраза. Но може би, поне мъничко, се обърка. Изящната му уста едва промълви.

- Другото око?! Другата перла??

Умът му четеше света и разбираше все повече и повече. Но вече беше късно.

- Защо са построени тия перлени помещения, защо са две?

И тогава разбра!

- Вие ме измамихте! Вие двамата.

Зузандър, задъхана и едва завръщаща се, тихо рече:

- С помощта на Чезал.

Селсал започна да се смее. Плътният му глас изпълни “Окото” и не заглъхна дълго.

- Чезал не е искал да помири и завърши личността на Д`Рауд-е, това е било заблуда, която да ме подведе, с която да се сблъскам и която да победя. Той е помирил теб, Зузандър. Твоите два свята, твоите две реалии. Ха-ха…

Ех, тоя Дигаргх, толкова могъщ бе, загубите за него не значеха нищо. Може би затова беше толкова красив.

- В другото “Око” е другият ти свят, Зузандър, нали? Всичко, което тук се случва по начина, по който се случи, там се случва обратно. В едната перла Зузандър е “сбъдната” убийца, а в другата е спасителка. В едната Дигаргх унищожава, в другата е надхитрен. Браво, чудесно. Сам попаднах в тоя капан и бях подложен на психагогия. Аз победих само наполовина и загубих наполовина.

Селсал спря да се смее, дълго и внимателно се вглежда в Зузандър и Д`Рауд-е. Най-сетне заговори:

- Аз изгубих своето оръжие за едновременен и категоричен удар върху човечеството. От утре то отново ще умира, но по-стария бавен, спокоен и примирен начин. А не както замислях, пристрастен към старата си радост да живее вечно, докрай не разбиращ какво му се случва. Вие провалихте моя замисъл и спасихте хората от пълно униние и срив. Но самите вие не сте спасени.

- Знаем това – рече безучастно Д`Рауд-е.

- Чакаме те – добави Зузандър.

Селсал отново изгледа двамата младежи.

- Теб, дива жено, ще затворя в тая перла, в това ляво око. А теб, сънуващи човеко, ще напъхам в другата перла, в дясното око. И ще ви запратя в космоса. Ти, Зузандър, все още си твърде дива и зла, за да си истинска жена. Не разбираш благодатната мощ на усещането за смърт. Затова ще бродиш без смърт сред всички космични небеса, докато мъката на самотата ти не те накара да осъзнаеш какво всъщност е Краят! Ех, никой не разбира докрай значението на Сомонежа! Тя не е просто оная смърт, която те приспива навеки, тя е един метафизичен край, тя е идеята за същинската промяна. А ти, Д`Рауд-е, понеже така и не провидя слепотата си, ще търсиш. Ще търсиш в най-гнусното и най-низкото, за да откриеш истината за живота, с тия твои сребърна и златна ръка, докато не провидиш същността си. Защото Мнемоза не е просто Памет, а истински живот. И ще се забравите един друг, както се забравят брата и сестрата, които са разделени по рождение.

Беше късна вечер. Небето над Уран си отдъхна. Битката между Селсал и Чезал продължаваше. Светът си остана все така самозабравен и сломен, но не бе докрай примирен.

В средата на самата нощ една Сила летеше в орбита на Уран, а в огромните си ръце държеше две перлени красоти. Повдигна ги високо и с цялата си мощ ги запрати в безкрая…

------------

В навечерието на 3001 година цялата Слънчева система заживя тъй, както бе живяла винаги – умирайки. Никой не си спомняше, че доскоро и съвсем за малко смъртта е била непозната, че всички са били “сбъднати”. Едиктът от 2987 беше най-естествено отменен. Как, ще попитате? Ето така: ДИГАРГХ!

------------


Има ли надежда за двете перли, за Зузандър и Д`Рауд-е? Има ли? Времето не знае, но Селсал, който умее в душата си да го долови, така ни врича:

Да се борите за живота, мили мои, това е най-красивата участ. Само така бихте могли да се сбъднете напълно…





[1] psychagogia – буквално “ръководене на душата”. Но също и “омайване на душите”, “отвеждане на душите”, тъй както Хермес е отвеждал душите в царството на мъртвите.

[2] psychologia – в обичайното си значение на “познаване на душата”.

[3] Евангелие от Йоан 9:41. В текста са пропуснати първите думи от стиха, в които става ясно, че те са изречени от Исус.
И нямото му името изрича,

щом Селсал го навести.


Красиво беше лицето на Дигаргх Селсал, толкова красиво, че силата, която обладаваше този нечовек, по нищо не личеше.

Беше ранен следобед, а небето се беше надвесило толкова ниско над света, сякаш очакваше случването на събития, чиято важност беше немислимо да се пропусне. Въпреки че Уран и днес пустееше скучен…

--------------


Всъщност историята, която престои да се разкаже, се нуждае от едно предисловие, което макар да е досадно занимание за един разказвач, е от изключително значение за вярното разбиране на събитията от оная 2986 година след Христовата Голгота.

В началото Световната Здравна Организация реши, че става дума за обикновена еуфория, впоследствие без малко да установи, че грешката й се е оказала повече от пагубна. Беше се появил необичаен, но затова пък твърде приятен феномен, който бе наречен с красноречивото име – “Сбъдване”.

Не един и не двама, а милиони хора, населили Слънчевата система, из всички планети и междупланетни градове, започнаха малко по малко, но напълно невъзвратимо, да се превръщат в щастливи хора. Лекарите оповестиха своето категорично заключение – ставаше дума за един вид естествен наркотик; макар ненадейно настъпилото човешко щастие да имаше своите реални, външни измерения.

Грозните жени се превръщаха не просто в красиви, а започваха да бъдат харесвани в степента, в която винаги бяха желали това. Технологията досега винаги се беше проваляла в постигането на тая химерична цел. Но чудото си беше чудо и след всеки сън утрото го възвестяваше отново.

Мъжете, същества, които винаги живееха живот, изпълнен със страх, но затова пък прикрит от гордост и самомнение, изведнъж се почувстваха спокойни. Сърцата им се разделиха с усещането за самота, а мракът, който често се появяваше в очите им, отстъпи. Кой би повярвал в това? Не и мъжете от 2104-а, които се бяха се сблъскали с най-големия ужас в своето съществуване – Дивите жени.

В по-дребен план, бедните забогатяха, бездарните бяха обзети от музи, а неизвестните се прочуха. Идилията, която настана из познатия нам свят, беше посрещната с небивала радост, а повечето решиха, че Христос се е завърнал сред хората.

През есента на 2987-а четвъртият събор на Трите религии, съвместно с ООН, издаде своя първи резолюционен едикт – всички държавни и междудържавни образувания бяха разформировани. А през пролетта на следващата година неусетно и без външна намеса всяка частна собственост изчезна.

3000 година беше напълно забравила стария свят, онзи, изпълнен с болка, неуспехи и душевна изолация. Но най-вече, забравата беше достигнала или по-скоро изтикала нещото, което беше най-характерно за миналото – Смъртта.

Докато един ден, в една от малкото психиатрични клиники на Уран не се появи Дигаргх Селсал и не потърси някоя си Зузандър…

-------------


- Уважаемият е психагог[1], така ли да разбирам? – попита медицинската сестра, която въпреки своите шестдесет години нямаше нито една бръчка.

Селсал кимна.

- Мога ли да науча – подзе сестрата с една, като че ли натурална грация – поради каква причина Уважаемият търси въпросната ъ-ъ-ъ… Жужандър?

Селсал се усмихна.

- Зузандър, уважаема, жената, която търся, се нарича Зузандър. А я търся, защото аз съм нейният годеник.

Някакво чувство, твърде неясно и до немай къде далечно, се надигна в медицинската сестра, но то така и не споходи съзнанието й. Чувство за изместване, чувство за отхвърляне, нещо като ревност, нещо като омраза. Но това чувство беше пламък, хвърлен в океан. Не му остана време дори да освети повърхността на безбрежните води.

- Уважаеми, аз счетох, че вие посещавате нашата клиника в качеството си на психагог. Въобще не помислих, че въпросната луда може да бъде и бъдеща съпруга.

Селсал се засмя:

- Любовта не подминава дори лудите.

Медицинската сестра се замисли над тази хипотеза. И не можа да се въздържи, без да я отрече:

- В картона на въпросната… ъ-ъ-ъ на вашата годеница пише, че тя изживява “налудност за неизбегним край”. Уважаеми, вие като психагог би трябвало добре да знаете, че макар психично болните, поне от “Годината на Едикта” насам, да са изключително малко, все още се намират стотина от тях. Най-нелечимата болест сред тези хора е точно “налудността за неизбегним край”.

Селсал слушаше медицинската сестра с почти детско любопитство; тя продължи:

- Прието е в обществото да се смята, че любовта е признак за крепко здраве. Лудостта не е здраве. Или вие, Уважаеми, смятате, че обществото греши?

Дигаргх Селсал беше мъж чернокос, с къдрици като тези на Аполон, чертите на лицето му бяха дотолкова съвършени, че ако то не се намира пред непосредствения взор на човек, по никакъв начин не може да бъде възпроизведено от паметта. Силата му, не толкова физическа, а душевна, беше дотам безмерна, че всяка съпротива срещу нея беше безсмислена.

- Аз, уважаема, съм психагог, но преди всичко съм човешко същество и предпочитам да се изправя срещу обществото, но не и срещу любовта.

Съвсем слаб натиск, едно меко докосване и Селсал разбуди утробата на увлечената по психология медицинска сестра. Разбира се, Дигаргх не целеше нещо, което може да се нарече “любовно”, не. Той нито имаше влечение към тривиалните човешки взаимоотношения, нито се водеше от някакви свои си, макар могъщи капризи. Селсал докрай преднамерено внесе чара на припомнянето в жената пред себе си. Няколко големи и скришно разрастващи се кисти покриха яйчниците на “сбъдналата” медицинска сестра.

Тя не усети нищо, само се опита да помисли над чутото. Не успя и отвърна:

- По десния коридор вляво, първата врата. Там ще ви посрещне главният психолог[2] – доктор Д`Рауд-е.

Селсал далеч без задоволство, а само с притихнало осъзнаване установи, че сестрата си беше припомнила нещо от потъпканото минало. И затова наместо да го отпрати направо в болничната стая на Зузандър, тя в последния момент, в резултат на втъканите кисти, прояви дребно женско коварство – препрати го към един от винаги безполезните психолози, чийто разрешения отдавна не струваха и половината от благоволенията на една медицинска сестра.

- Благодаря ви, уважаема – както винаги вежливо рече Селсал и някак двусмислено добави. – Ние неминуемо ще се срещнем отново.

Доктор Д`Рауд-е стоеше прав в средата на кабинета си, с почти снети от очите си очила, дълбоко замислен. Щом на вратата се почука, той се раздвижи, но по нищо не пролича, че е напуснал своя размисъл. Този човек сънуваше, независимо какво друго вършеше.

Дигаргх Селсал влезе в кабинета. С благ и предразполагащ глас каза:

- Здравейте, докторе, имам нужда от помощта ви, бихте ли ми отделили една минута?

Д`Рауд-е се вгледа в новодошлия така, все едно виждаше някакво внезапно случило се природно събитие. Не само че повече от минута мълча, загледан в Селсал, но и междувременно извади от джоба на направо дрипавата си и не знайно защо черна манта малък бележник, в който записа нещо, което настоятелно си диктуваше.

Тогава Дигаргх видя дланите му. Те представляваха трагична гледка. Върху тях липсваше обичайната повърхност и не само не личаха линиите, които се изписваха върху всяка длан, но бяха някак едновременно изтънели и в същото време грапави, изглеждаха оголени и наедно с това много, ама много живи.

Дланите на този човек бяха изрязани сякаш в някакъв хирургически транс.

Изведнъж доктор Д`Рауд-е се усмихна и веднага пролича колко млад е всъщност той. Беше слаб мъж, с малка, би могло да се каже изумително невинна уста. Имаше неколкодневна брада, която понякога търкаше до обръсване. Въпреки усмивката и любезно отправения към Селсал поглед, доктор Д`Рауд-е без никакво съмнение продължаваше да сънува. Това никак не му попречи да каже:

- Здрасти. Чуй това, интересно е, знам го по памет: “…Ако бяхте слепи, не бихте имали грях, но понеже сега казвате: Виждаме, грехът ви остава.”[3] Има нещо, как да се изразя, пред-едиктово в това твърдение, не мислиш ли?

Селсал на свой ред помълча известно време. Беше дотолкова привлечен от неподправеността на психолога, че сякаш пожела по никакъв начин да не се намесва в живота му. Накрая подхвърли нехайно:

- Напомня ми оная мъглявина, чиито триизмерни времеви отрязъци бяха разпространени от някои космическите агенции. Във всеки следващ миг, в който я гледаш, виждаш нов, напълно различен от досега видените детайли, чувство за яснота и богатство расте в теб. Но в сърцето ти се случва и още нещо. Аз го наричам “привкус за лоша безкрайност”.

Доктор Д`Рауд-е повдигна заинтригувано едната си вежда.

- Ти имаш въображение, приятелю. Това се случва твърде рядко в този “сбъднат” свят – и тогава, макар крайно сънуващ, докторът изведнъж запита като човек, който беше вечно буден, що се отнася до присъствието на другите хора около себе си. – С какво мога да ти бъда полезен, скъпи приятелю?

- Желая да видя една от вашите пациентки.

- Коя, моля?

- Зузандър Пейси.

- О, нима – възкликна доктор Д`Рауд-е, – вие навярно сте онзи психагог, който е идвал при сомонежината Зузандър по времето на психолога, който неотдавна заместих в тая клиника?

“Налудността за край” или тъй наречената Сомонежа е психична болест, която СЗО установи месец след издаване на Едикта от 2987-а. Симптомите на това тежко душевно състояние са твърде отчетливи и лесно се установяват. Болният бива обзет от разбирането, че човешкото съзнание в един момент от неговото съществуване ще се заличи внезапно и без видими причини. И най-важното, което в същото време е и най-неправдоподобното – тялото ще спре да функционира. Този процес в ума на болния се превръща в единственото значимо обстоятелство, което оказва влияние върху всички събития от живота му. Сомонежа винаги и без изключение е необратима – което в едно изречение е идеята на болестта.

Селсал съвсем недоловимо се намръщи и отчетливо отвърна.

- Да, аз съм психагог, но досега не съм идвал да търся Зузандър.

- Как – учуди се доктор Д`Рауд-е, - не се ли казвате Чезал?

- Не, името ми е Селсал.

- А? Така ли? – докторът махна с ръка. – Е, заблудил съм се. Което потвърждава казаното преди малко.

- Че “грехът остава”.

- Но ти наистина имаш въображение – доктор Д`Рауд-е се засмя с такава искрена радост, че Селсал почти се зарази. – Това, имай го предвид, приятелю, е почти патологично състояние.

Докторът мина покрай Дигаргх, отвори вратата на кабинета, обърна се и кимна съучастнически с глава към Селсал да го последва. Двамата мъже се насочиха към вътрешността на коридора.

- Напоследък психагозите рядко посещават болните – рече Д`Рауд-е. – Предпочитат да коригират душите на здравите.

Селсал не отвърна.

- Има нещо забавно в това един здрав “сбъднат” човек да посещава психагог – без да се засяга от мълчанието на Селсал, продължи доктор Д`Рауд-е. – Ние, психолозите, сме един вид непотребни. Наричат ни идеалисти. Защото в един деятелен, “сбъднат” свят, нямало нужда един човек да бъде провидян, той трябва единствено да бъде променен.

Селсал се усмихна.

- Усмихвате се, странни приятелю, но те, здравите, смятат, че се виждат. Защо им е някой друг да ги вижда? Но ти, приятелю, не намираш ли, че за един “сбъднат” е твърде неподходящо да се променя?

Селсал рече:

- Те не желаят да се променят. Те искат корекции.

- “Да подчертаят линията”, това ли ми казваш, приятелю?

- Именно.

- И ти съгласен ли си с това “подчертаване”, приятелю?

- Аз не предлагам съгласия, докторе. Аз просто “подчертавам”.

Доктор Д`Рауд-е отново се засмя, Селсал забеляза, че в чистата му радост имаше нещо несбъднато.

- Виждам те, приятелю, виждам те! – докторът потупа възторжено по рамото Селсал. – Ти не си губиш времето да “подчертаваш” когото и да е. Ти променяш! Променяш и още как!

- Докторе, пазете се от греха на виждането. Трябва ли да ви напомням прозрението, до което сам сте достигнали?

- О, няма нужда, няма нужда. Повярвай ми, приятелю – доктор Д`Рауд-е, сякаш сграбчи нещо от своите сънища и без никакво колебание го стовари в лицето на новия си приятел. – Logos-ът, това е виждането, което извършваме ние, психолозите. Знаеш ли какво значи logos, въображаеми приятелю? Logos е не знание, не достигане, нито някакво си обикновено виждане, не. Logos-ът е присъствие и то не къде да е, а присъствие в скритото, то е да чуваш как непознатото ти шепне. Ето това е logos-ът.

- А какво е “подчертаването”? – с добродушна ирония запита Селсал.

- О, ти се закачаш с мен, приятелю. Психагогията е въздействие, могъщо и дълбоко въздействие. Но в един “сбъднат” свят психагогията е безполезна. Нещо повече, тя е вредна – изведнъж доктор Д`Рауд-е изпуфтя. – Да се “подчертават линии”, каква дивотия. Хем имаш съзнанието, че струваш, хем искаш цената ти да е одебелена. Сбъднатостта е илюзия, приятелю. Както и виждането. Те са грях. Също като в твоята мъглявина. Колкото повече я опознаваш, толкова повече се обезсърчаваш.

Селсал леко забави ход, което не направи никакво впечатление на доктор Д`Рауд-е. Неговата проникновеност не се интересуваше от обичайните маневри на живота, те не го вълнуваха. Напротив, един психагог, макар и мним като Дигаргх Селсал, далеч не подценяваше делничността на живота.

- След като стана дума за “подчертаване на линии”, вашите, докторе – запита Селсал, впивайки поглед в гърба на крачещия пред него мъж, – къде са вашите линии?

- Моите линии ли? – не разбра Д`Рауд-е. – Как къде, покрай мен. И дълбоко в мен. Може би не дотам “сбъднат”, аз сам, без черните манипулации на психагогията, се променям.

- Имам предвид ръцете ви, докторе.

- А, дланите ли ми? Ами няма ги. Изрязани са.

- Някакъв инцидент ли се е случил с вас, докторе?

- Инцидент ли? Не, никакъв инцидент.

- Тогава да не би сам да сте си изрязали дланите?

Доктор Д`Рауд-е се спря и погледна към Селсал.

- Въздействаш ли ми, приятелю? Виждам те, внимавай. А ти си невиждащ! Откъде ти хрумна, че може сам да съм си изрязал дланите?

- Това беше предположение. Нали вие сам отрекохте да ви се е случвал инцидент?

Доктор Д`Рауд-е свъси вежди.

- Разочаровате ме, приятелю. Не използвахте въображението си. Защо не предположихте, че не сам, а някой, въпреки желанието ми, е изрязал дланите, но аз съм съумял да не видя в това, както ти го нарече, приятелю, инцидент?

- И кой би ви сторил това?

- Чувал си за Дивите, нали?

- Жените от 2104 година.

- Други Диви няма.

- Те ли ви изрязаха дланите?

Доктор Д`Рауд-е закрачи напред, вече уверен какво точно се случва.

- Вие ме манипулирате, приятелю. През 2104, преди почти деветстотин години, доколкото си спомням, аз все още не съм бил роден.

Селсал догони Д`Рауд-е.

- И понеже аз не съм психолог, докторе, няма как да разбера защо споменахте Дивите.

- Но сигурно знаеш, подли приятелю, че Дивите са изрязвали дланите на мъжете от своето време?

- Да, признавам, знам. Правели са го от жестокост, поради варварство.

- Точно така, вече съм сигурен, ти, приятелю, с голямо усърдие ме “подчертаваш”. Виждам те как някак изведнъж изгуби въображението си. А това навява мисли, че се преструваш. Ако Дивите извършваха изрязванията, защото са жестоки, сигурно биха отрязали, а не изрязали. И не дланите, а нещо друго.

- Кое? – попита озадачено Селсал.

Д`Рауд-е се засмя, вече беше простил на своя нов приятел.

- Е, въображението ти се върна. Ти ми въздействаш, без да го криеш. Това е част от манипулацията ти. Дланите ми са изрязани от болната, която си дошъл да посетиш. Зузандър.

В него момент Селсал се вцепени. Но не поради това, което му каза докторът. Още щом видя изрязаните длани на Д`Рауд-е, той разбра кой е извършил това злодеяние. Дигаргх Селсал не бе разбрал нещо друго, което усети сега. А това беше наистина голяма изненада.

- Този коридор, докторе, той се спуска, така ли?

- Да.

- Защо не ми казахте това?

- А беше ли нужно? Онази стая, която отмина, приятелю, преди две минути, е заключена от времето преди Едикта. Трябваше ли да ти кажа и това?

Селсал беше изумен. Той – самият той – беше манипулиран толкова дълго време.

- Ти, Д`Рауд-е, си не само виждащ, но притежаваш и умения на психагог.

- Такова съчетание е невъзможно, приятелю.

Дигаргх Селсал се възрадва в себе си. Този път той беше попаднал наистина на необикновен случай.

- Докторе, ти се опитваш да ме търкулнеш в “лоша безкрайност”, ако не бях се усетил, ние щяхме да спускаме по този коридор вечно.

Макар Д`Рауд-е да изглеждаше все повече преднамерен, той не бе изгубил нищо от ореола си на сънуващ човек.

- Е, не вечно. Само докато, ти, приятелю, забравиш за какво си дошъл и не пожелаеш доброволно да си идеш. От друга страна, за един психагог е невъзможно да усети наклона на този коридор, така че, приятелю, ти освен да подчертаваш, май, понякога и повиждаш.

- Криеш Зузандър! – силата на Селсал се сбра в един мощен духовен лъч и притисна Д`Рауд-е без никаква милост. – Веднага ми кажи къде е тя?

Доктор Д`Рауд-е изпита болка, болка не толкова силна, колкото непосредствена, не дотам пронизваща, колкото заменяща го. Той по нищо не показа, че това се случва с него. Но отвърна така:

- Тя е в перлените очи. Ето, точно пред нас.

В дъното на коридора, сякаш от нищото, изникнаха провесени в пространството и недокоснати в нищо, две издължени и разположени като очи перлени сфери.

Селсал никога не беше виждал толкова ефирно присъствие, такава почти нефизическа красота. Тия очи му напомняха една личност, един друг нечовек, неговия брат – Гонаа Чезал.

Двамата мъже застанаха точно под и между двете перлени очи. Дигаргх попита:

- В кое от двете помещения е Зузандър? И как ще се изкачим при нея?

Д`Рауд-е не отговори. Вместо това изпъна ръце и насочи нагоре своите изрязани длани. Остатъците от тъкан, които се намираха на мястото на липсващите длани, просветнаха. И изведнъж отразиха двете перлени очи. После съвсем бавно и някак сред импресия – както при оная мъглявина, която винаги е все нова – от дланите на Д`Рауд-е избухнаха безброй игриви символи. Тези от лявата длан досущ бяха сребърни, а тези от дясната бяха чисто злато. Символите наобиколиха двамата мъже. Тогава внезапно сребърните се бухнаха в телата на Д`Рауд-е и Селсал. Дигаргх почувства как съществото му се сбира, как се съсредоточава, но и в същото време как олеква. За секунда си помисли, че може да полети. В него момент златните символи подхванаха двама мъже и ги повдигнаха. Ефирът на лявото перлено око по никакъв начин не се противопостави, Д`Рауд-е и Селсал се озоваха в празна, невероятно огромна стая, с овални стени…

А в стаята беше тя – Зузандър!

В тази жена нямаше нищо питомно, нищо “сбъднато”, полът й те превземаше, но това по никакъв не те караше да се чувстваш добре. Напротив, в Зузандър имаше заплаха, имаше такова усещане за близост, че човек би поискал да избяга. И да забрави.

Да, но Дигаргх Селсал не беше човек.

Зузандър стоеше седнала върху коленете си и небрежно въртеше странен двуостър нож в едната си ръка. И по нищо не показа, че се интересува от появилите се гости.

- Очаквах те – рече тя.

- Затова ли се опита да ме заблудиш? – попита Селсал.

- Това, че не мога да те заблудя не значи, че ще улесня намеренията ти. Каквито и да са те.

- Може би искаш да ме попиташ нещо? – почти саркастично рече Селсал.

- Ти ли си Смъртта? – без страх, но с неприязън попита Зузандър

- Не, не съм – усмихна се Селсал.

- Неин вестител ли си? – с подозрение отново попита Зузандър.

- Не. Аз съм този, който припомня Смъртта.

- Какво значи това? – Зузандър се изправи.

- Поддържам представата за нея в човешкия ум. Всяко съзнание, изоставено от идеята за Смъртта, е на практика липса на съзнание.

- А Смъртта съществува ли?

- Не, не съществува. Тя е илюзия. Едно пособие за истинско живеене.

- Това са глупости – рече Зузандър и обърна гръб на Селсал. Изпъна двуострия нож из от ръката си и с все сила го запрати в перлената стена. Той рикошира в нея и полетя настрани. Когато скоростта му се забави, двете остриета се поклатиха, сякаш се опитваха да вземат някакво свое, опасно решение. И явно го взеха. Защото ножът рязко измени посоката си и се стрелна право към Селсал.

- Лъжеш ме – силно се провикна Зузандър, а гласът й проехтя в “Окото”. – Ти си Унищожаващата Сила!

- Това е вярно. Аз съм тази Сила. Но не съм Смъртта.

Двуострият нож летеше право към очите на Селсал. Той дори не гледаше към него. Доктор Д`Рауд-е, малко уплашен и повече заинтригуван, следеше събитията с неприкрито любопитство.

- Щом не си Смъртта значи можеш да умреш?

Ножът доближи Селсал на метър, в следващия миг щеше да се забие в лявото му око. Тогава Дигаргх, сякаш без да иска, погледна летящото към него острие. Времето все едно не значеше нищо изпод тоя поглед. Двуострият нож изведнъж ръждяса, омекна и леко се чукна в лявата буза на Селсал. По страната на Унищожаващата Сила остана едва доловима червена резка. Дигаргх отбеляза:

- В последните няколко години се оказа, че Смъртта е единствената умряла. Никой друг не умира. А май това е едно тревожно явление.

Д`Рауд-е, който сякаш се намираше на професионален семинар, рече:

- Забравата най-сетне оказа своето крайно въздействие. В тоя смисъл, което е и твърде забавно, забравата е психагог. Тя изтласка идеята за смъртта. А с нея и събитието на смъртта.

Зузандър твърде хладно, но не и с безразличие, рече:

- Аз не съм забравила смъртта.

- Да не забравиш смъртта си е една прилична лудост – с насмешка подхвърли Селсал.

- Аз не съм луда. Луди са всички останали.

- Думи на луд, също като по учебник – още по-язвително рече Селсал.

- Кажи, Унищожителю – попита Зузандър, като започна да приближава Дигаргх, – наистина ли смъртта не съществува?

- Ти си лудата, така или иначе, ще приемеш само своя отговор – засмя се Селсал.

- А ти си тоя, дето обикаля Слънчевата система, за да напомня за смъртта. Но може би напоследък си в отпуск?

В най-тежките случаи на “налудността за край” се проявяват и симптоми на една друга, по-малко обсебваща болест, чиито поражения за личността са далеч по-незначителни. Това е “паметта за същности” или Мнемоза. Често налудният твърди, че преди годината на Едикта от 2987-а, хората са изчезвали от света, достигали са края на съществуването си и това е бил най-естественият процес. Той дори е убеден, че си спомня подобни събития. Това разбиране допълнително подсилва усещането за Сомонежа – онзи неминуем и необратим край.

- Да ти напомнят е като да ти прорицаят – просънува своето поредно хрумване доктор Д`Рауд-е. – Всъщност знаете ли, че психолозите като провиждащи са скрити мнемотици, а психагозите като променящи са непроявени сомонетици.

Зузандър не обърна никакво внимание на забележката на доктор Д`Рауд-е. Тя някак търпеливо и в пълна степен на концентрация следеше, дори дебнеше всеки жест, всяка мимика на Селсал.

Дигаргх на няколко пъти бе изненадан в този урански следобед, нещо, което го очароваше. А очарован той отдавна не е бил. Но затова пък сега доста сериозно и малко мрачно рече:

- Не веднъж до този ден съм напомнял смъртта, някои са ме чували, други не. Но едно е да знаеш за смъртта, друго е да я имаш предвид. Как да ти кажа, Зузандър, омръзна ми да напомням за смъртта, ей така, на парче. Съвсем скоро ще напомня за нея наведнъж и изцяло.

- Затова ли всички са забравили за смъртта и се случват “сбъднати” на себе си?

- Да, това е подготовка. Подготовка за моя внезапен и пробуждащ удар.

Зузандър разпери ръце, затанцува, а сетне тъжно, но и малко страшно запя:

- Когато стиснеш един балон, той не прави “пук”, /когато чупиш един клон, той не прави “прас”, /когато късаш един лист, той не прави “хръсс”, /знай, всичко прави “Дигаргх”…

Селсал толкова се развесели от спонтанната песен на Зузандър, че беше готов да изръкопляска. Но само рече:

- Ето това е моята годеница!

Зузандър застина в танца си, сякаш един полет бе прекършен.

- Затова ли помня?

- Да, затова помниш. И знаеш.

Зузандър прибра ръцете си към тялото. Попита:

- Ще умират ли хора?

Дигаргх повдигна рамене, все едно казваше – няма друг начин.

- Аз ли ще ги убия?

Същото повдигане на рамене.

Зузандър сведе глава. За миг погледна към ръждясалия и сломен двуостър нож в краката на Селсал. Дигаргх се наведе и взе в ръцете си ножа.

- Хм, фетхата на Дивите. Бунтът срещу мъжете. Зузандър, гледаш ли на мен като на мъж?

- Да, след като си решил да ме правиш своя годеница.

Селсал се усмихна. Посочи с фетхата към доктор Д`Рауд-е и попита:

- Защо му изряза дланите, за да увеличиш мнемотичната му сила ли? За да ме разкрие и спре?

- Той сам предложи да му изрежа дланите – жената се вгледа в черните очи на Селсал. – Как ще убия хората, за които казваш, че са участта ми да убия?

- Ще разбереш. Никой няма да разбере, тъй както ти ще разбереш.

- И все пак? – Зузандър беше притихнала, но в никакъв случай унила.

- Щом погледнеш някого, всичко, което му се е “сбъднало”, ще се заличи.

- Ще си избода очите.

- “Ако бяхте слепи, не бихте имали грях…” – Селсал повтори думите, с които Д`Рауд-е го посрещна в своя кабинет. – Щом си помислиш за някого, щом в ума ти се мерне мисъл за хора, пък била тя и най-абстрактната представа, те ще си припомнят смъртта с парализираща болезненост.

- Ще си причиня лудост, ще затрия съзнанието си.

- Как ще стане това?

- Ако трябва ще се убия.

- Убий се, аз ще съхраня съзнанието ти, съзнанието на моята Дива годеница. То ще е моето оръжие.

Зузандър се провикна и най-сетне показа слабост:

- Защо аз?

Върху красивото лице на Селсал се появи страшна усмивка, а думите му срутиха душата й.

- Ти-така-поиска-да-се-СБЪДНЕШ!

- Не съм искала това, никога не съм го искала – младата жена крещеше, а ръцете й покриха лицето. Свлече се върху коленете си. – Не съм… никога…

- Поискала си и добре го знаеш. Ти си от малцината, които знаят каква съдба желаят и никога не се заблуждават за това. Ти познаваш себе си – видяла си се, – но не харесваш това, което виждаш.

Зузандър плачеше. Наклони се на една страна и опря ръка в гладкия перлен под.

- Аз съм просто една луда… една нещастна луда… и нищо повече.

Доктор Д`Рауд-е стоеше и гледаше. Лицето му не изразяваше никаква емоция.

- Време е – рече Селсал. – Виждам, всичко опита за да спреш своята съдба, но това по никакъв начин не накърни желанието ти хората да умират. Въвлече в лудостта по спасението на човечеството и талантливия доктор Д`Рауд-е. Излъга ме, че той е поискал да му изрежеш дланите.

- Аз наистина сам поисках – тихо каза докторът.

- Не – поклати глава Селсал. – Когато моят брат, Помиряващата Сила, е дошъл тук, ти си бил един обикновен лекар. Онзи, който твърдиш, че е напуснал клиниката. Чезал е видял надежда за спасение в обединението на двама ви. Предложил е да ти бъдат изрязани дланите, за да ме виждаш по-добре. Опитал се е да помири личността ти, като те измъкне от твоята съдба, която по ирония е обратна на съдбата на Зузандър. Ти, Д`Рауд-е, си сляп за себе си и никога няма да проникнеш в подтиците си. Затова не ще ти помогнат нито златната, нито сребърната ръка. Доколко ще провидиш мен, приятелю, след като едва виждаш себе си?

- Но хора и преди са умирали – изкрещя Зузандър. – Какво толкова ще е различното сега?

Селсал направи две крачки, приклекна до младата жена и рече:

- Този път, мила моя, те всички ще си спомнят, че е имало време, в което не са умирали. И сега смъртта ще тегне с много по-голяма сила в техните души. Човешкият ум вече няма да може да открива защити пред страха си от смъртта. А вината за това състояние ще носиш ти.

- Милост – прошепна Зузандър. – Прося милост.

- Аз не съм Чезал, дете мое. Аз съм Дигаргх Селсал.

Унищожаващата Сила притъмня, мощта й се нагнети, а духът някак материализира. Зузандър усети неимоверен натиск върху себе си. Слепоочията й запулсираха, лицето сякаш се смачка. В гърдите светът се сви и тя усети как вече няма никакъв контрол над съзнанието си. Знаеше, че само след миг съдбата й ще започне да се изпълнява. Когато…

Селсал се сепна. Никога не му се беше случвала такава изненада, никога. Не се уплаши, нито изпита омраза. Но може би, поне мъничко, се обърка. Изящната му уста едва промълви.

- Другото око?! Другата перла??

Умът му четеше света и разбираше все повече и повече. Но вече беше късно.

- Защо са построени тия перлени помещения, защо са две?

И тогава разбра!

- Вие ме измамихте! Вие двамата.

Зузандър, задъхана и едва завръщаща се, тихо рече:

- С помощта на Чезал.

Селсал започна да се смее. Плътният му глас изпълни “Окото” и не заглъхна дълго.

- Чезал не е искал да помири и завърши личността на Д`Рауд-е, това е било заблуда, която да ме подведе, с която да се сблъскам и която да победя. Той е помирил теб, Зузандър. Твоите два свята, твоите две реалии. Ха-ха…

Ех, тоя Дигаргх, толкова могъщ бе, загубите за него не значеха нищо. Може би затова беше толкова красив.

- В другото “Око” е другият ти свят, Зузандър, нали? Всичко, което тук се случва по начина, по който се случи, там се случва обратно. В едната перла Зузандър е “сбъдната” убийца, а в другата е спасителка. В едната Дигаргх унищожава, в другата е надхитрен. Браво, чудесно. Сам попаднах в тоя капан и бях подложен на психагогия. Аз победих само наполовина и загубих наполовина.

Селсал спря да се смее, дълго и внимателно се вглежда в Зузандър и Д`Рауд-е. Най-сетне заговори:

- Аз изгубих своето оръжие за едновременен и категоричен удар върху човечеството. От утре то отново ще умира, но по-стария бавен, спокоен и примирен начин. А не както замислях, пристрастен към старата си радост да живее вечно, докрай не разбиращ какво му се случва. Вие провалихте моя замисъл и спасихте хората от пълно униние и срив. Но самите вие не сте спасени.

- Знаем това – рече безучастно Д`Рауд-е.

- Чакаме те – добави Зузандър.

Селсал отново изгледа двамата младежи.

- Теб, дива жено, ще затворя в тая перла, в това ляво око. А теб, сънуващи човеко, ще напъхам в другата перла, в дясното око. И ще ви запратя в космоса. Ти, Зузандър, все още си твърде дива и зла, за да си истинска жена. Не разбираш благодатната мощ на усещането за смърт. Затова ще бродиш без смърт сред всички космични небеса, докато мъката на самотата ти не те накара да осъзнаеш какво всъщност е Краят! Ех, никой не разбира докрай значението на Сомонежа! Тя не е просто оная смърт, която те приспива навеки, тя е един метафизичен край, тя е идеята за същинската промяна. А ти, Д`Рауд-е, понеже така и не провидя слепотата си, ще търсиш. Ще търсиш в най-гнусното и най-низкото, за да откриеш истината за живота, с тия твои сребърна и златна ръка, докато не провидиш същността си. Защото Мнемоза не е просто Памет, а истински живот. И ще се забравите един друг, както се забравят брата и сестрата, които са разделени по рождение.

Беше късна вечер. Небето над Уран си отдъхна. Битката между Селсал и Чезал продължаваше. Светът си остана все така самозабравен и сломен, но не бе докрай примирен.

В средата на самата нощ една Сила летеше в орбита на Уран, а в огромните си ръце държеше две перлени красоти. Повдигна ги високо и с цялата си мощ ги запрати в безкрая…

------------

В навечерието на 3001 година цялата Слънчева система заживя тъй, както бе живяла винаги – умирайки. Никой не си спомняше, че доскоро и съвсем за малко смъртта е била непозната, че всички са били “сбъднати”. Едиктът от 2987 беше най-естествено отменен. Как, ще попитате? Ето така: ДИГАРГХ!

------------


Има ли надежда за двете перли, за Зузандър и Д`Рауд-е? Има ли? Времето не знае, но Селсал, който умее в душата си да го долови, така ни врича:

Да се борите за живота, мили мои, това е най-красивата участ. Само така бихте могли да се сбъднете напълно…





[1] psychagogia – буквално “ръководене на душата”. Но също и “омайване на душите”, “отвеждане на душите”, тъй както Хермес е отвеждал душите в царството на мъртвите.

[2] psychologia – в обичайното си значение на “познаване на душата”.

[3] Евангелие от Йоан 9:41. В текста са пропуснати първите думи от стиха, в които става ясно, че те са изречени от Исус.