Ние бяхме братя, но не по кръв. Още по-малко по дух. Ние бяхме братя по чин.
Той се учеше от живота, аз нехаех за училището. Така дните ни летяха, а различието помежду ни растеше.
Понякога той притичваше, показваше ми пръст и установяваше, че се е опарил. Виждах в очите му гордост и победа. Поуките се множаха в него, ех, обичаше той училището на живота.
У мен цареше съвсем друг свят. Аз горях хамбари и пиех от сълзите на жътварите, опарех ли се, пеех и не жалех ръката, покълнеше ли у мен поука, мигом из корен я изтръгвах.
Той, моят брат по чин, бе низ от болки и мъдрост най-дълбока, аз бях порив и фантазии безчет; той, ученикът на живота, градеше гръд от стомана и тъй любеше допира с живота; аз пък се присмивах над всяка среща именно с живота.
Ала дойде ден, училището на живота наложи ми възбрана: Дотук – ми рече – стига бягства! И наставник ми посочи, моят същи брат по чин.
От него ден настана ад, мъка най-зловеща. От мен се искаше да виждам туй, кое се вижда; да чувам не друго, а еди ...