Погледни ме!
... бяла съм до спомен... разпиляла съм се по пода с всичките си думи и не намирам верните. Затварям очи и греба с шепи. После се посипвам върху тялото ти, разливам се в страните ти и изтичам през кръпките горест, с които тогава съших доверието ти... а днес нямам с какво да запълня пробойните!
Затова изтичам от теб... на талази...
Колко издишвания останаха и не е ли неочаквано кратък пътят към другия? Намери ли ме, намери ли се... Има ли ме още в онези многоточия, рапръснали аромата на късо кафе преди лягане... В косите ти – има ли ме... или в съзведията от бенки, с които нощем гравирах дланите си... а в трапчинките от обич по леглото ти, в което утрото ни се оглеждaше някога... има ли ме?
Затова съм бяла... и огледалата покрих – твърдеше, че те има в тях, че само трябва да гледам достатъчно дълго в очите си... и ще те зърна... Днес са бели... завих ги с изпепелените очаквания на пролетта, с незрящите вопли на лятото и с тишината на есента... за да дочакам зимата... за да ...