НАШЕНКИ НА ЕКСКУРЗИЯ

Ден първи

След множество отличия – златни и сребърни медали от международни участия и конкурси, решихме да се кротнем и да отидем хей така, просто за идеята, на фестивал в Гърция, на Паралия Катерини и да съчетаем приятното с полезното, хем представяне пред нова публика, хем да си топнем краката в Беломорието.

Речено-сторено.

От 60-местен автобус, 22-ма бяхме участниците в групата, останалото количество хора, т.н. куфари – екскурзианти и публика. Тръгнахме и пътувахме с повишено настроение. Е, на границата чакахме около час, но нали беше български национален празник на Съединението, преживяхме го някак си. Знае се, че по празници българите масово се изнасят към Западните ни покрайнини.

До тук добре, казал бай Иван на ратая си и го изгонил. Пристигнахме на Олимпийската Ривиера, където трябваше да са хотелите ни, но… Тук хотел, там хотел – няма ги… И никой от рецепциите на хотелите, на които питахме, не могат да ни ориентират къде да ги търсим. Звъня на организаторите на фестивала, гръцки глас ми обяснява, че такъв номер не съществува.

А организаторът от наша страна съм аз! Ей, препотих се три пъти да ви кажа. Само си представих, че загубена някъде в превода от английски с гугъл транслейтъра съм пропуснала някой срок и не съм потвърдила резервацията. Каква картина ми минаваше пред очите ли? Как шейсет човека ме линчуват, разхвърляли кърпи на плажа, където трябваше да преспят.

Разгеле, оказа се, че вместо плюсче съм набрала първа цифра нула, та нещата се оправиха. Организаторите, които бяха братя-македонци, веднага дойдоха и любезни и усмихнати ни казаха, че са ни очаквали много по-рано. Настанихме се успешно, за нашите изисквания в прилични стаи. Ние, четири приятелки, подобно на мацките от „Сексът и градът“ бяхме в апартамент със стаи с по две легла и широко общо помещение за всекидневна и кухня. Л. и Ц. веднага се стегнаха за Паралията (плажа), а ние с Т. останахме на лек бриз на терасата да отпочинем следобяда.

И тук започнаха случките. Точно срещу нас имаше място около 200 квадрата с избуяла трева. Дойде си собственикът и в два часа на обяд включи косачката. Ей, богу, шум като от гатер! Ние с Т. само се спогледахме заговорнически и като продължихме да си бъбрим, не спирахме да наблюдаваме какво ще последва. Знаехме си лютия нрав на нашенки.

По едно време над почти окосената ливада се показа една лелка, пенсиониран адвокат, и както се беше надвесила застрашително от балкона, кресна на нищо неподозиращия човечец:

-Ей, за тебе следобедна почивка няма ли, бе? Какво си забичил от един час? Хората не могат да си починат от шума. Ако ти викна Валери Симеонов, ще видиш ти! – и многозначително му показа часовника си.

Византиецът къде разбрал, къде неразбрал, но изключи косачката, събра си такъмите и заключи портата от външната й страна. Не е шега работа това да го плашат точно с Валери Симеонов! По-скоро си мисля, че го стресна тонът на нашенката.

Ден втори

Приготвяме се за представянето на групата във фестивала. Уговорката е в 18.30 часа с носии и заедно с куфарите да потеглим с автобуса към Катеринито. Девети сме подред, но нали сме си изпълнителни, трябва да висим от самото начало.

Почти всички са в автобуса, само Ц. я няма. Като я знам от предишни екскурзии каква е мъгла, косата ми пак тръгва нагоре.

Казвам тихо на Т.:

-Ще изтичаш ли до стаята? Ц. е сама и ще тресне вратата след себе си, без да вземе ключа.

А вратата от външната страна е с топка, няма влизане после. Ние, като първи умници, нищо, че документите и парите си бяха в нас, заключихме отвътре вратите към терасата. Да не би някой случайно да ни открадне гащите. Примерно.

Т. в носия, моментално се отзовава на молбата ми. Идват след малко двете убавици, малко развеселени, малко увесили носове. Едната вика:

-Излизам аз като царица и с финес затварям вратата. В същия момент се сещам, че ключът е вътре…

Втората:

-Аз съм виновна! Бях на междинната площадка, но когато й подвикнах, всичко беше вече приключило.

А организаторът на екскурзията съм аз! Сърцето ми се сви, като си представих каква сметка ще платя за телефона, защото за международен разговор броячът ми отчита по 6 лв на минута, но като си промислих, че ще се върнем чак преди полунощ и ще трябва да спим на току-що окосената ливада отсреща, смирено набрах номера на организаторите. Обясних на Зоран проблема ни, човекът обеща да ни съдейства и толкова.

Цяла вечер съм като на тръни. Никой не ни е длъжен като сме кукувици да ходи след нас. И без това той си има достатъчно проблеми около фестивала, та да запомни, че в Пернишката група има проблем.

Стоим и си чакаме да ни извикат на сцената. Покрай нас се завъртя гъдуларят ни и от дума на дума му споделих за нещастния ключ. Това, което ми каза обаче, ме закопа окончателно.

-А, Зоран идва до тук и пита при нас ли е станал гафа с ключа. Всички му отговориха, че няма такъв проблем.

Само-що не паднах от ужас. За да спестя срама на Ц. си бях създала нов проблем. Сред цялата суматоха и навалица я попадна точно на Зоран, я не. По-вероятно бе да заговоря някой приличащ ми на него грък и да се озова в кофти ситуация.

Най-сетне излизаме на сцена. До тук участващите групи са само танцьори и микрофоните са надути до дупка. Аз като трети глас съм точно до колоната. Почваме да пеем – нито чувам колежката до мен, нито чувам себе си. Вярно, мелодията ми е в главата, но това не значи, че пея точно. От време на време от колоната се образува такава микрофония, че ме удря право в дясното ухо. Ей, Бога ми, чувствах се точно като на военното при стрелбата с автомати. Отгоре на всичкото нямам мира и се оглеждам неспокойно за Зоран. След концерта ако не го пресрещна, просто няма кога.

Мъчението най-после свършва. Изнасям се първа от сцената и пак хуквам по дирите на прословутия Зоран. А той, завалията, ту съобщава на подиума какво ще се гледа, ту притичва до наредените групи да подскаже кой да се готви.

Сблъскахме се най-после. Аз:

-Зоране, помагай, брат! Аз ти се обаждах за ключа, дето остана вътре в стаята. Четири моми сме на зор.

-Не намерихте ли администратора на хотела?

-Ако го бяхме намерили преди тръгването, нямаше да се обърна към теб.

Човекът с дълбока въздишка попита:

-А ключът къде е? От вътрешната страна на вратата ли?

Обясних му да е спокоен, че е на контакта, защото здраво беше привързан за пластинката, която задействаше електричеството.

-Добре, като се върнете, ключа ще ви чака при отговорника.

Слава на Бога и на Зоран, спахме си в стаята.

Ден трети:

Спокоен ден за свободни занимания. Нищо съществено, докато не ми цъкна месинджърът. Една от приятелките ми в България, която знае, че съм на Гърция:

„И като минавате на връщане през Одрин, да ми купиш едно кило локум. Струва около 6 евро.“

Отговарям й:

„Ние няма да минаваме през Турция, връщаме се директно в България.“

Само едно: „Уф, обърках се“ и тишина.

Няма лошо, България е стигала и дотам. Но сериозно се замислих дали да не си сложа на всяка приятелка по една песен за кукувицата. Има няколко варианта. На Цеца, на Рени, на… Не, че сигналът ми при звънене не е кукане и птичи хор…

Но това не бе всичко.

Прибрахме се на другия ден безпроблемно и какво научавам?

При преминаването ни на границата в посока нататък за автобуса се залепя черна кола с тъмни прозорци. На шофьора веднага му прави впечатление, че го следят и започва да си прави експерименти. Той наляво, колата след него наляво. Той спира, колата залепена зад него. И така – до курорта. Той паркира, колата и тя. Какво да си помисли при такава ситуация човек в чужда държава? Че или е направил нарушение по пътя, или кара нерегламентиран товар.

Но шофьорът ни не е вчерашен. Владее перфектно гръцки, отива до чуждия автомобил и директно пита водача му имат ли към него забележки. Отговорът е:

-Не се притеснявай за нищо. Просто в автобуса пътува една жена, която ще вземем с нас и като си затръгвате ще се върне отново с вас.

Шофьорът си отдъхва с облекчение, че нещата приключват по най-безболезнения за него начин, ръководителите спират да къткат по-големите момичета като квачки пиленцата си и нещата се укротяват.

И наистина, нашенката, слава Богу от куфарите, а не солистката на състава, зачезна за трите дни и нито яде, нито спа с нас, нищо, че си беше платила всички екстри.

А аз си мисля, ако бях на нейно място как бих постъпила. На качване в автобуса щях да шепна на ухото на шофьора някое от следните изречения:

-Ще дойдат след нас роднини и ще прекарам времето с тях.

Или:

-Слушай, човече, решила съм да кръшна на мъжа си, трябва ми твоето съдействие, не искам никой друг да разбере…

Каква й беше далаверата от всичко това, като можеше само шофьорът да знае, а не целият автобус?