Хотелът, както и всички хотели по протежението на крайбрежния път от летището до Алания, е огромен, с хубав външен вид, прекрасна градина и басейн с шезлонги. Нашият е зелен на цвят. 
  Самите стаи не са нещо особено, а бельото е старо и с петна от предишните си ползватели. Камериерките - млади мълчаливи момичета с бели забрадки и светлосини престилки, едва смогват да позачистят. Често ни се случваше да напират около 3 следобед, когато искаме да почиваме. В редките случаи, когато ни издебваха да ни изчистят, украсяваха леглата ни с фамозно сгънати одеяла, оформящи красиви скулптури на ветрила или раковини. В тези редки случаи моят спътник казваше:

  - Заслужава си да ù оставя бакшиш!

  Бяха ни казали, че в хотелите в Турция е прието да оставиш пари като благодарност - на шкафчето, на леглото, в банята, ако щеш. Като види такива "безпризорни" пари, камериерката, която чисти, си знае, че това е нейният бакшиш.

  Спомних си, при едно друго пътуване, този път до Истанбул, как ме удивиха камериерките, седнали направо на земята в коридора да сгъват уж чистото бельо.

  Стаята ни беше на четвъртия етаж, с изглед към града и планината. Красиви подредени къщи, отвсякъде оградени с палми и хубави малки градинки радваха погледа ни. Къщичките на местните жители са с много странна за моята представа архитектура; приличат ми на фризове. Сякаш някой е сгънал от хартия и е изрязал фризове (като снежинки, или като хорце).
  За разлика от изобилните и разнообразни обеди и вечери, закуската леко ме разочарова с постните манджи с картофи или с кренвиршите, сготвени със зелени чушки. Затова пък пържените червени домати с кашкавал бяха истинско откритие за мен!
  Ресторантът е изцяло на открито, на първия етаж, над басейна и над прекрасна средиземноморска градина с палми и големи добре оформени храсти с ярки цветове. Многобройните сервитьори - мургави млади мъже в бели ризи и черни панталони със старателни ръбове, кръжи като пчелички около нас и само чака да изпразним някой прибор, за да ни го прибере. Любезни са и се усмихват, а някои от тях поназнайват и английски. 
  О! Имахме си и един ухажор! На Марийка ù се усмихна късметът! Един от тези прелюбезни младежи я заговори. Бил на 21 години, студент, учел нещо за туризъм. Най-напред предпазливо я попита за името (на английски). На следващия ден ù поднесе едно прекрасно книжно лале, което умело сгъна от салфетка. След което я обсипа с предложения да я изведе на среща. И мойта глупачка аха-аха да се хване!
  - Мария, ти се държиш отвратително! Какво е това нещо! Откажи му направо! - възмути се спътникът ми.
  - Ами да! - включих се и аз. - Нито го знаеш, нито го познаваш! Ще те завлече някъде в този съвсем непознат град!... Ето така стават изнасилванията!
  Когато на другия ден младежът поднови атаката си, докато ни отсервираше, спътникът ми го скастри:
  - Във вашата страна не е ли прието първо да се попита бащата на момичето?!
  - Извинете, Сър. Не допусках, че разбирате английски! Още веднъж, много извинявайте!
  Добре че на следващият ден му беше свободен ден на момчето. А на по-следващия пък ние си заминахме.