Живеем в неспокойно време. Светът се намира в постоянни вълнения, протести и недоволство. Ние напоследък – също. Едно от последните  изследвания на European Social Survey (ЕSS), сред 43 хил. души за ценностите на европейците от 21 европейски държави показва, че българите са "най-киселата", най-недоволната нация в Европа. По този показател се нареждаме на последно място в група от седем бивши социалистически страни, сега членки на Европейския съюз. Обвиняват ни обаче, че нашето недоволство било “неевропейско”, пасивно,  малко хора се събирали на протести, че сме робували на поговорката „покорна главица сабя не я сече”. Е, понаучихме се, започнахме и ние по „европейски”, обаче едва ли заради това Европа ще ни похвали и ще погледне с друго око на нас.

Недоволството не е еднозначен термин. То може да бъде градивно или разрушително. „Недоволството е първата стъпка към прогреса» , казва Едисон. В гнева има живот и енергия. Много открития, не само в науката, са направени благодарение на градивната страна на неудовлетворението.

Недоволство против беззаконието – да, може да се приеме като цивилизована проява на осъзнаване. Може ли да доведе до някаква промяна към по-добро? Може и така да се случи нещо добро,  но се съмнявам, защото отдавна е посочен начинът – пътят, истината и животът и ние знаем,  че този път е Христос: „Исус му казва: Аз съм пътят, и истината, и животът” (Йоан14:6 ).
Ако  разгледаме  думата недоволство стигаме до интересен извод. Частицата “не” придава отрицателен смисъл на думата „доволен”, представката “до” означава  състояние на близост или степен на пълнота – в случая „непълнота”,  а  „волен” е синоним на свободен, независим, самостоятелен. Излиза, че недоволният човек не е свободен, не е самостоятелен, зависим е, роб е на нещо, В случая - роб на неудовлетворението си от живота, от постиженията си или от поведението на друг.

Думата ми ,обаче е за едно друго недоволство, което е характерна, национална черта на българина, за онова личното, ежедневното недоволство, ропотът, оплакването. Българите са все недоволни и все някой им е виновен. Когато попитат българина „как си”, от учтивост  той казва, „благодаря, добре съм” и веднага след това започва да се оплаква. Недоволства от управлението на държавата, от обществената администрация, от здравеопазването, от шефа и колегите, от съседите, от отношенията в семейството си, от поведението на децата и т.н и т. н.

Обвиняват ни, че сме си  се “оплаквали” един на друг – по съседски. Ами оплаква се човекът с психотерапевтична цел, дори и да не го осъзнава, няма да дава пари за психотерапевти, я! 

Българинът си носи недоволството като национална черта и това не е случайно. Корените на нашето  “пасивно” недоволство са от времето на онова «владичество», когато явното непокорство е коствало живота на всеки, който е дръзнел открито да го заяви. Ами пазил си е човекът „главицата”, когато не е имало смисъл, и я е рискувал само заради вярата си. Та пасивното му недоволство всъщност, е съхранило нацията ни, за да ни има сега нас – българите, европеецо!!!

Българинът недоволства и защото не смее да се похвали, въпреки, че знае за благоприятното въздействие на положителното мислене и поради една друга, много важна причина – завистта (на съседа, пиятеля, колегата, на всеки, с когото общува). Затова предпочита не само да омаловажава успехите си, но дори да ги отрече. Нищо, че пазарува в молловете, кара скъпа кола и ходи по екскурзии и почивки по целия свят. И той предпочита да се пооплаче, даже и да излъже. Тази двойнственост на мисъл и думи го поставя в състояние на постоянна лъжа. В Ефесяни 4:25  четем:  „ като отхвърлите лъжата, говорете всеки с ближния си истина”.                           

И ето, един такъв българин, с характерното си пасивно недоволство, стига до знанието за Бога и предава живота си на Него. Макар и новороден, той по навик, все още носи своето недоволство, което сега се оказва в противоречие с новите ценности за смирение, с наставлението „радвайте се”. Не, че Бог забранява да изказваме своето недоволство. Сега е важно срещу кого и за какво е нашето недоволство. Защото Той дава възможност да кажеш болките си на Него: „ всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас” (1Петрово 5:7).  

Ежедневното, дребнаво, всеобхватно и негативно насочено недоволството е разрушително, защото води до ред душевни и духовни проблеми като:

• понижено настроение, потиснатост, угнетеност; постоянен песимизъм;
• отслабва волята; изтощава жизнената ни енергия, спъва градивните  мисли и действия, а знаем, че „каквито са мислите в душата (на човека), такъв е и той ” (Притчи 23:7 ).
• поражда и прераства в гняв, а Божието Слово казва: “Престани с негодуванието и остави гнева: не се раздразняй, понеже това води само към злотворство” (Псалми.37:8).
• Недоволството отвлича вниманието ни от същественото.

Нещата нямаше да са толкова значими, ако с това си поведение българския християнин сам не си прекъсва възможността за Божите благословения. Вечното мрънкане, постоянното искане и непрекъснатия ламтеж за материалното приглушава душевната ни чувствителност, откъсва ни и отдалечава от духовното. Това пречи да забелязваме знаците, които Бог ни праща или затруднява разбирането на подтекста им. Понякога даже не схваща отговорите на молитвите си. Това състояние отнема възможността да пребъдва в онази тишина, която е необходима за да чуе Божия глас, шепотът на Святия Дух.

Когато Йов реши да чуе Божия глас, каза: „Ето, аз съм нищожен; какво да Ти отговоря? Турям ръката си на устата си”  ( Йов 40:4).

Пророкът Илия търсеше Божието присъствие в бурята, но „Господ минаваше и голям силен вятър цепеше бърдата и сломяваше скалите пред Господа, но Господ не бе във вятъра; а подир вятъра земетръс, но Господ не бе в земетръса; и подир земетръса огън, но Господ не бе в огъня; а подир огъня тих и тънък глас …..и ето глас дойде към него…”

 (3 Царе 11-13).

Тих и тънък глас….. ако не притихнем, ще Го чуем ли,?