НАЯВЕ СЛАБАК,НАСЪН ЮНАК:  8. ОСМА НОЩ, МЪДРЕЦЪТ ОТВЪД ПЛАНИНАТА

-Искам тая нощ да ме заведеш при мъдреца, който живее отвъд планината, каза Милян- Искам да се посъветвам с него какво да правя занапред и как да призная на хората, че не съм силен наяве, не съм смел и изобщо, съм си един обикновен слабак.

  Казимир се позамисли малко, чудеше се как ще се появи пред очите на мъдреца след като не беше изпълнил съвета му преди години и въпреки него, се ожени за Радмила. Мъдрецът беше го предупредил, че тая жена ни се води, ни се кара, но влюбеният магьосник не искаше да чуе за никакви предупреждения и сега му се налагаше да яде буламачи, за да може да излезе извън къщата.

- Добре- каза най- накрая, ще те заведа, но трябва да ми обещаеш, че ще изпълниш всичко точно така, както ще ти го каже.

- Иска ли питане, щом съм отишъл за съвет, длъжен съм да го изпълня. Хайде да тръгваме, да не осъмнем на непознато място, че нали знаеш, все се събуждам далеч от леглото си!

  През това време брат му Румян се гласеше да ги последва и отново обу чорапи на кончето си и се метна на гърба му.

  Пътуваха както обикновено, само козелът знаеше откъде минават и кончето едва го следваше. Прелетяха през билото на планината и скоро стигнаха скромната къщичка на прочутия мъж. Хора от близко и далеч постоянно чакаха на поляната пред нея за да чуят думите му, понякога като съвет, понякога като упрек,а често и като предупреждение или възмущение. Малцина се осмеляваха да пренебрегнат казаното или да противоречат на стареца.

  А той наистина беше много стар, никой не знаеше на колко години е, но сега вече беше много отпаднал и се виждаше,че краят му е близо.

- Ще го загубим скоро, мълвяха хората в близки и далечни села и градове, старичък е нашият Учител, може да отиде на небето всеки момент.

- Не се знае дали ще изкара зимата, може да си отиде с първия сняг...

-Тогава сме изгубени,кой ще ни казва кое е правилното,кое погрешното в живота,ние сме обикновени хора,невежи и с малко опит...

   Но ето че сега, през нощта, въпреки че нямаше хора да чакат пред вратата на къщичката, вътре светеше. Милян се поколеба дали да почука, може би старият човек спеше след изнурителния ден, през който се беше срещнал с толкова много заплетени съдби и наранени души. Но внезапно чуха слаб глас отвътре:

-Влезте, влезте, не спя! Не чакайте сутринта, защото може да не дочакате...

  Милян натисна дръжката и пристъпи напред , а след него вървеше Джар, по- назад Казимир се опитваше да се скрие в сенките.

- Не се крий, не се крий, знам какво направи, неразумни момко!-надигна се в постелята си старият мъдрец- Но кой съм аз, че да те съдя за голямата ти и сляпа любов! Дано младият ти приятел поне да ме послуша...

- За това съм дошъл, Учителю, наведе се в почтителен поклон Милян.- Искам да те попитам как да продължа напред.

- Знам, Миляне- старецът с пъшкане се намести седнал на одъра.-Знам каква е мечтата ти и как си я сбъднал с помощта на Казимир. Но вече е дошло време всички да научат за тебе и да те уважават за това, което направи. Утре няма да чакаш нощта, а през деня ще се изправиш пред всички, на които си помогнал и ще говориш с тях!

- Но, Учителю, ако го направя, ще трябва да избера за коя да се оженя- за змейската щерка или за принцесата!

- А ти за коя искаш?- усмихна се мъдрецът и леко намигна на Казимир.

- Ами...аз изобщо не искам да се женя още сега...Още съм млад, не съм готов за семейство...Иначе харесвам едно съседско момиче, Сияна, но и тя е много млада...Само че звездичката и панделката са у мене, ако им ги върна, може много да ги обидя...

- Не мога да ти помогна, синко, сам ще разбереш какво да направиш. Но аз...- изведнъж главата на стареца клюмна и очите му се затвориха.

- Учителю, Учителю, какво ти е?- развикаха се в един глас Милян и Казимир, а Джар неспокойно заскимтя. Румян, който надничаше през прозорчето, прехапа устни. Беше много млад и все още не беше виждал хора да умират.

- Не се плашете, момчета...Аз просто си отивам...-промълви едва мъдрецът.

- Но какво можем да направим?- извика Милян- Не трябва да ни напускаш, всички се нуждаят от тебе!

- Рано или късно, всеки си отива,момчета...Освен ако...Но не мога да ви моля за това, дори не мога да го изрека!

- Има начин да не умреш? Това ли искаш да ми кажеш?- хвана и двете му ръце Милян.

- Има...но не искам да го кажа, не е добре ти изобщо да го чуваш... Ти си толкова млад, а извърши много добри дела. Сърцето ти е златно, душата нежна и състрадателна...Не мога да искам от тебе това!

- Учителю, само кажи какво е то, накрай света ще отида за него и ще ти го донеса!- в очите на момъка блестяха сълзи, а долната му устна трепереше от вълнение.

- Мисля, че знам за какво става въпрос-прошепна Казимир, не е нужно никъде да ходиш!

  Но старецът беше чул какво каза и със сетни сили продума:

- Забранявам ти да му го казваш...Той никога не бива да го узнае!

- Но защо?

- Защото се отнася за живота ти, момче!Чу ли, Казимире, ни дума повече!

- Учителю, не мога да не му го кажа! Ако не го направя,той няма да може да се събуди от съня си и завинаги ще остане тук!

- Тогава кажи ми какво може да спаси Учителя, веднага!

  Казимир си пое дълбоко дъх и започна:

- В тая къща,Миляне, е валиден основния закон на Вечността и мъдростта. Времето не върви както другаде и хората сами решават как да го използват. Всеки знае колко му е отредено и може да изживее целия си живот, или да го дари на друг. Тук аз реших да посветя живота си на Радмила, въпреки предупрежденията, защото много я обичам. Ако поиска, ще й дам част от времето, отредено ми на земята. Тогава ще дойдем тук, ще се хванем за ръце, ще изрека думите и тя ще живее, а аз ще си отида...

- Но...какво искаш да ми кажеш, че и моето време е в мои ръце ли? Че и аз мога да го подаря на когото си поискам?

- Докато си тук...

- Ако...го направя, Мъдрецът ще живее ли?

- Да, ще изживее твоето време, Миляне.Но ти...- Казимир не смееше да продължи, обаче смелият момък не се поколеба.

- Вижте, аз съм само едно обкновено момче, не съм нито силен, нито смел. Това, което извърших, е случайно, просто имах късмет и добри приятели, това е! Никой няма да ме помни, на никого не съм потрябвал...Да, съгласен съм да дам на Учителя целия си живот отсега нататък! Кажете ми думите и да започваме!

-  Сигурен ли си?- попита мъдрецът, сякаш събуден от предсмъртния си сън.- Не можех да ти го кажа, животът е най-скъпото, което имаме,синко!

- Решил съм го и ще го направя!

- Добре. Тогава хвани ръцете ми и повтаряй след мене...

  Без да се колебае, Милян изрече съдбоносните думи и изведнъж нещо силно и болезнено започна да изтича от пръстите на ръцете му и да се влива в стареца . Колкото повече течеше, толкова повече заякваше старият човек, лицето му се изглади и поруменя, раменете му се изправиха, а косата му започна да потъмнява. През това време нашият момък за минути остаряваше и се превръщаше в набръчкан старец.

- Можем да спрем, Миляне- прошепна му Казимир- само да кажеш и спираме. Така все пак ще живееш още няколко години...

- Не!- изстена Милян с беззъбата си уста и немощно махна с ръка-нека да стигнем до края! Никой няма нужда от мене...

- Не е вярно, батко! Спрете, веднага спрете! Искам си батко Милян!

  Това беше братчето му Румян.

- Спри, батко! Аз ще изрека думите и ще дам живота си за тебе! Запомних ги и никой не може да ме спре! - и той хвана вече почти безжизнените ръце на брат си и изрече вълшебните думи. Всички бяха стъписани, а Милян- твърде слаб за да го спре. Но изведнъж чуха гласа на мъдреца:

- Спрете всичко и си пуснете ръцете! Никой няма да умира, нито заради мене, нито заради друг! Никога досега не съм виждал братя толкова да милеят един за друг, че да са готови да жертват най-милото си! Никой досега не е пожелал да ми даде живота си! Не мога да приема такъв подарък. Ако го приема, Милян ще загине, ако Румян реши да го спаси, ще умре той. Не мога да лиша единия брат от другия...Тук е вълшебна земя, тук всеки може да реши какво да прави със себе си, може да промени съдбата си...Но най-мъдрото решение е...

  Докато изговаряше тия думи,постепенно възвръщаше предишния си облик , а Милян ставаше все по-млад и все по-здрав. Братчето му все още го държеше за ръцете и го гледаше с пълни със сълзи очи.

- Кое е най- мъдрото решение, Учителю?- почтително запита Казимир.

- Всеки...да живее живота си...Уморих се, момчета, искам да си почина. Но преди това...-погледна към Милян и му направи знак да се наведе над леглото му.- Тази огърлица е за тебе, момко! Носи я и тя ще ти покаже какво те очаква за в бъдеще. Твоята съдба не е да пожертваш живота си за един уморен старец, а да ме заместиш.

- Да те заместя? Но как? Аз не съм толкова умен и никой няма да чуе какво му казвам. И сега ми се подиграват, а като им кажа какво си ми казал , никой няма да повярва...

- И на мене не ми вярваха...беше отдавна и аз също бях млад...Не се бой, Миляне! Мъдростта е горчив дар от Бога, не е писано на хората да я приемат, затова са толкова нещастни. Но ти не се отказвай, не се предавай...А сега ме оставете да си почина. Утре много хора ще имат нужда от мене, трябва да поспя...

„Колко чудно, помисли си на другия ден Милян, вече е ден, а никой не ме е събудил...“- и той се протегна в леглото.

   Нещо му убиваше на гърба и той седна в леглото за да го махне. Беше огърлицата на Мъдреца.

-Батко, батко, знам всичко!- нахлу в стаята му Румян. Това момче никога ли не спеше?- И за Мъдреца, и за магьосника, който се превръща в козел, и за това как едва не умря...

   При тия думи лицето на момчето помръкна.

-Но аз нали бях там, батко, нищо лошо не можеше да ти се случи! Добре, че Роско тича толкова бързо, иначе можех и да не стигна навреме!

   Милян се усмихна широко. Спомни си всичко. Само не му беше ясно как Румян се беше озовал в къщата на Учителя, но когато брат му спомена кончето Роско, разбра и това. Прегърна силно братчето си и закачливо му разроши косата.

-Браво на тебе, голям смелчага си! Но нито дума на родителите ни, разбра ли? Иначе и двамата ще пострадаме и няма да можем изобщо да излезем през нощта!