Линк към Част -4 >>>

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=332498
 

• Баня има горе до сепаретата -  обади се веднага Паламуда - Тоалетна също. Четири сепарета съм спретнал. Сам съм ги правил. Е не са петзвезден лукс, но може и да са по-добре от сервизните помещения в някоя общинска болница – самопохвали се домакина и погледна закачливо към Ирен
• Да бе голям майстор си! Стига си се пъчил сега. Те хората ще го видят... – върна му репликата Сирената.
• Само ще моля къпането да е без сапун. Или поне с по-малко количество. Щото то е така направено, че всичко се отича в морето. Там горе може и да се спи – посочи Паламуда към сепаретата - И си донесете спални чували . За разлика от другите пещери в тази няма почти никакви насекоми. Най-вероятно серните изпарения на минералната вода не им понасят. И сламеници съм направил… Еее...! Тя сламената идеята като за легло е малко старичкааа. Нооо аз нали отдавна си я посещавам тази пещера. От тогава така ги замислихме и така си и остана... Иначе около сламениците съм изкопал десет сантиметрови каналчета. Напълнил съм ги с морска и готварска сол. Не е кой знае какво препятствие. Но все пак са нещо като ров с вода около крепостна стена. Пък и делфините често наобикалят пещерата. То и техните звуците, които издават допълнително смущават пещерняшките мераци за задомяване на всякаква пълзяща гад.
• Добре, добре! Голям строител си. Две три за това спор няма – погали го леля Ирен по главата – Всички дето са били тука ти го признават. Не си проси предварително фалбите сега.
•  Е че то кой не обича да му се зафалва, я? - усмихна й се Паламуда – Ама вие сте младиии…  Иии... Може скуката да ви е малко повече в моя пещерохотел.
• Ми то нали и това донякъде е част от лечението де –  прекъсна го  Сирената -  Да се отдели човек от големия шум. От препирнята в града. То това помага и на нещото, което ще правят делфините. Ама наистина носете си някакви списания, вестници, книги, ако сте любители на четенето. То има останали от тези, преди вас. Но все пак интересите са различни.
• А кой ще ни казва кога през денонощието ще са процедурите? – попитах аз.
• А тооо… За процедури не берете грижа. Дори и да сте задрямали делфините започват да свирят и да свистят. А при тази акустика няма как да ги проспите. За това и някой от нас двамата с леля ви Ирен винаги остава тук. Делфините, без да наше  присъствие няма да работят. Те си знаят какво трябва и какво не, да сторят. Но ние ги посрещаме, и ги изпращаме. Нещо като традиция ни е. Пък и форма на уважение към труда им.
• А ако нещо необичайно или спешно се случи вие с чичо Стойчо как се чувате и разбирате с тези които са вътре в пещерата? – попита Ная.
• Виж само връзката е проблемна. Тук в пещерата мобилните телефони не вървят. Нали има голяма магнитна аномалия в района... Еее… Хващат го сигнала тези новите слушалки, ама го ловят на около двеста триста метра от тук.

След това уточнение Стойчо ни разведе из „помещенията” Наистина добре беше се погрижил. Водата каптирана с кранчета. Много смешно ми изглеждаше всичко. Шуплеста, неравна, натурална скала и изведнъж в нея забито лъскаво кранче. Това будеше еклектични чувства у мен. Хи,хи,хи! Даже беше донесъл стандартно клекало за тоалетната с гривна и капак. И то в цвят аквамарин. Погледнато от друг ъгъл пък тази аранжировка имаше визия на креативен плакат закачка към ВиК дружествата. Иначе вярно! Само топла вода течеше от крановете. Има няма с около тридесетина и пет градуса. Но в езерцето беше по хладна. Така, чеее няма проблем. Който толкова се стоплеше можеше винаги да се охлади. И докато разглеждахме лично аз стигнах до извода, как екзистенц минимума за някакво едноседмично пребиване си беше в наличност. Бил съм на къмпинги в България с много по-дивашки условия от тук. Така че на мен ми хареса. Погледнах към Ная. Тя също се подсмихваше и от това подразбрах, че може би ще е съгласна да рискуваме. Погледите ни се срещнаха за миг... После тя се наведе, прегледа небрежно сламениците, които Стойчо бе пренесъл преди време и каза:

• Аз бих приела, но бих предпочела, ако Ирен е с мен. Все пак е медицинска сестра. А ако може и Мишо да остане няма да имам съмнения в решението си.
• Няма проблем с това да остане. Проблемът е само...  Ако сте двамата с Мишо... ще  трябва да си носите повече храна и вода за пиене. Но пък щом толкова близко стигате с вашата кола до тук, носенето няма да е голямо бедствие – успокои я Паламуда.
• Ами Мишо ще яде по-малко. Той и без това е поизкривил пуловера, така чеее… няма да се свърши, ако не яде по пет пъти на ден – веднага ме подреди Ная и продължи  –  Аз от кога се опитвам малко да го вкарам в по-елегантна форма.
• Еееее… чичо Стойчо видя ли сега на какъв тормоз съм подложен аз. Не стига, че заради жена ще трябва да живея в пещера, ами че и не трябва да ям. Лелеее... Какво само прави любовта с един мъж… Лелеее...! От реещ се в небесата орел, любовта може да те превърне в пещерен гущер! Лелеее... И то много изпостилял пещерен гущер... Лелеее! - завайках се аз. 
•  Да бе, да! Гладен изпостилял пещерен гущер. Жив да те оплаче човек. Направо си се стопил. Я си виж паласките... Орел...  Ти къде си виждал на орел да му висят перушините от тлъстина... Орел бил... – запъти се заканително към мен Ная.
• Чичо Стойчо, а как се казва... Харесвам те иии... Обичам те на делфински?
• Защо питаш момче?
• Питам! Ей така!  А ще позволиш ли примерно да поухажвам малко Минка. Може пък да се аресаме и да започне да ми носи по някоя и друга скумрия. Еее не всеки ден... Амааа като идва на сам – какво ще й пречи, я? Пък аз ще си я запичам на газовия примус – започнах да се зевзеча аз и побягнах към противоположния край на езерото.
• Орел с осанка на пингвин… Я ми ела тука, пухкавелко ненаситен… Та да видиш как ще те подредя – подгони ме наежено Ная.
• То преди, като ми се разсърдеше Ная и пак спираше да ми готви. Ама си бяхме в града. Все намирах някоя баничарница тайно да си купя нещо. Сега тук в този гингирлик обачеее... няма мърдане. Като гледам какво ми се е заканило моето момиче, ще падне гладуване май.? А чичо Стойчо?– не спирах аз и се позабързах, за да избегна агресията на моята любов, подтичвайки по тясната пътечка, водеща до другата страна на езерото.
• Аууу гаден лъжец, такъв. Аз мислех че се ограничава, а той моля ти се тъпчел с мазни баници. Гаден лаком лъжец – не спираше да сипе хули от горе ми тя и се опитваше да ме настигне. 

Изтеглих се в тясното на пътеката от към по-стръмната част на пещерата и с две разперени длани на носа започнах да й се подигравам на страха. 

• Само да ми паднеш лъжльо мазен, ще видиш какво ще те правя аз… - канеше ми се тя от другата страна.

Ирен и Стойчо стояха до малката извивка със стъпалото и се смееха с глас на нашите закачки и гоненки покрай тъмната вода. А ние с Ная стояхме от двете страни на водната площ и се плезихме един на друг. Делфините май и те усетиха веселбата. Въртяха синхронно глави, гледайки ту нея ту мен. Също като фен-публика на тенис турнир за Големия шлем в село Тюелново Каварнеско.

След малко прекратихме гоненката и шегите. Вече сериозно уточнихме, че ще се подложим на изпитанието. Уговорихме се кога ще започнем както и другите подробности. Стойчо направи някакви знаци на умните опашати плувци. Каза им нещо. После махна с ръка и те изчезнаха в дълбината и повече не се показаха. Не след дълго напуснахме и ние пещерата и отпътувахме.

Върнахме се след четири дена оборудвани за седемдневна почивка, по точно казано с екипировка, като за лош къмпинг без вода и ток. Чакаха ни седем денонощни процедури.

Първите три пъти Ирен беше с Ная във водата. После професорите свикнаха с мен и в някой от случаите влизах аз. А Ирен – тя даваше напътствия от брега. Ная Каза: „Усещането е много странно.” И двата делфина и Минка и Афала първоначално се бяха концентрирали в кръста. Обикновено идваха по един. Понякога действаха от разстояние. Друг път си опираха муцуните. По- скоро долната издадена челюст. Сякаш се прицелваха някъде около кръстните прешлени и започваха да издават звуци. Ирен ни обясни: „Те издават много по-богата гама от звуци, но някой от тях са над нашите възможности като чуване. За това и не ги чуваме. Костната ни система обаче възприема тези честоти на звука по някакъв начин. И точно това най-вероятно носи ползата като лечебен ефект.”

 Двата дена минаха горе - долу без особени перипетии. Ная така и не споделяше точно какво усеща. Всеки път отклоняваше въпроса. Дори в един момент започнах да си мисля, да не би да сме сгрешили. То загубеното времеее - майната му. По-големите ми притеснения бяха да не би това изкисване във водата да й навреди. Имах и други тревоги. Да не би пак да падне плода – усещах как ако се случеше нещо такова емоционалния й срив е неизбежен. За това и не настоявах тя да споделя, как вървят нещата вътре в нея. Като иска – иска. Като не иска – не иска.

По някое време обаче липсата на каквито и да е разговори по темата и пълната социална изолация взе да си казва думата. Започна да ни втръсва и да четем само книги и стари вестници и списания. Да спим, да ядем ееее…и аз от време на време, да плувам в езерото за разнообразие. Излизахме само през нощта на вън. Дишахме с наслада чист въздух, че то с тези серни изпарения... Направо ми се вмириса душата на варени яйца.

Иначе пък се сприятелихме с делфините. Те се оказаха много готини животни.  Минка си беше харесала  Ная, а Афала мен. Поне в началото аз с такова впечатление останах.

По обяд на третия ден Афала вече беше идвал шест или седем пъти. Мога смело да кажа опознахме се взаимно доста от близо. Започна да ми позволява да го пипам за по дълго. И не знам той ли позаглупя малко и слезе на моето ниво… Аз ли малко поумнях и се домогнах до начин по който той мисли, нооо… започнах някак си да разбирам част от нещата, които се опитваше да ми каже или покаже. Например кога е доволен. Или пък, че правя нещо правилно както той иска. Или пък неправилно. Не разбирам много от морски бозайници. Още на втория ден сутринта обаче схванах, че това същество определено не е само едно опашато плаващо животно.

И кое ме накара да мисля така ли?

Ами… Първо ме гледаше повече от умно! Направо като човек - или може би не знам. Може и моите представи за животинския свят и интелекта като цяло да са били погрешни. Защото до преди това винаги съм си мислел, че като имаме компютри, небостъргачи, ракети и подводници ние хората сме върха на интелекта.

Не мога да го обясня как и защо…

Но след близкия контакт с Афала и другите две делфинки съм доста разколебан в това си тривиално разбиране за разума на Земята. Поне що касае интелекта като шаблонна стандартна дефиниция наложена ни от някой си самовлюбен в човешкия род елемент титулуващ себе  си като учен.

А кое ме накара да направя завой в разсъжденията си ли?

Амии някъде май на третия ден беше… Да, да, да ! Така, така! На третия ден сатана нещо много интересно – поне за мен. След като си свърши работата с Ная, Афала започна да ме побутва някак по – особено. Гмуркаше се под водата за кратко. А покажеше ли се някак предизвикателно и пискливо свирукаше през дупката от която дишаше. Не разбираха какво трябва да значи това. Защото като поведение бе ново за мен. Погледнах Ирен многозначително, очаквайки да ми подаде джокер:

• Лельо Ирен мисля Афала иска нещо от мен. Да не би да е гладен, или да иска наградка някаква?
• Афала какво искаш от човека? Да си играете ли? – попита го тя все едно питаше непослушно дете.

Делфина видимо се зарадва на вниманието от нейна страна и изцирика. Гмурна се рязко. Показа се изцирика втори път. Бутна ме леко с глава и пак се гмурна за кратко. После показа глава над водата и започна да свири пронизително през дихателния си отвор на темето.

• Добре де ще му кажа. Недей пищя така силно ще ни оглушиш – скастри го Ирен и после се обърна към мен, опитвайки се да надвива острото му свистене - Иска да се топнеш с него в дълбокото на езерото. Последвай го, ако можеш да се гмуркаш – после махана нервно с ръка, с познатия ми вече и на мен знак за стоп, обръщайки се към него – Казах му го деее… стига си викал.
• А колко дълбоко е това дълбокото? – попитах я аз, усмихвайки се на необичайния диалог, който се водеше пред мен.
• Не ти ли казвах вече? В центъра е десет метра. По края - откъм сушата искам да кажа е около осем, девет – отговори ми тя може би малко изнервена от пискливата реакция на опашаткото.
• Ахааа... Ама аз на повече от два метра и половина и то в басейна не съм слизал. Дали ще стигна до дъното?
• Ей умнико… ми то тука си e пак като в басейн – клъвна ме Ная, напомняйки за присъствието си. Да виждаш някъде морска шир или речно корито? Не се притеснявай! Ти нали си смело момче. Прекръсти се и давай смело след Афала.
• Ох едва ли ще стигна по дълбоко от три метра – закахърих се отново не на шега, но Сирената ме прекъсва:
• Не, не, не! Не така! Не се заричай! Щом Афала си е го е наумил, ще ти и помогне. Особено пък ако твърдо иска да те води до дъното. Ако знаещ че не можеш сам - хвани се за гръбната му перка. Само внимавай и не го тегли много за предните. Че гръдните перки са им слабо място. Ти му се довери, а той ще те заведе до долу. И докато вие се гмуркате, аз ще се опитам да помогна на Ная да се престраши  да влезе на по-дълбокото при мен.
• Аааа… точно сега ли? – запоусуква се Ная – не може ли и когато чичо Стойчо е тук, че той сякаш по – добре се разбира с делфините.
• Ей… Вафличке недей така! Ми то тука си е като в басейн. Да виждаш някъде морска шир или речно корито? – изимитирах я аз – Не се притеснявай ти си смело момиче… я как умееш да скачаш с парашут и да караш мотор на задна гума – и й се изплезих.
• Млъкни ти гадно ГМО създание. Дърдорещо - хвърчащ мелез между летяща мишка и говорещ папагал. Не ме притеснявай сега. Виж по-добре там твоя приятел как настойчиво те гледа. Отивай да се справяш със своите си страхове. Аз с моите ще си се справям сама – отвърна ми Ная типично в неин си стил и ми се изплези в отговор на моята плезня.  
• Ааа Мишо и си напълни ушите предварително с вода. Да не вземеш сега да спукаш някое тъпанче, че много боли – подвикна ми Сирената когато вече се канех да се гмурна.
• Да си напълня ушите с вода ли? Това пък защо? – спрях се аз.
• Защото, ако се наложи да си обърнеш рязко главата в страни има опасност водата да нахлуе бързо в ухото ти и да ти спука тъпанчето.
• А после как ще я източа от там? Да не остане там и да ми се климбуца из главата до гроб? – пошегувах се аз, но май Ирен взема въпроса ми на сериозно.
• Няма страшно! После като излезеш, ще поскачаш малко на един крак с наведена глава на една страна и водата ще излезе от ушото ти..
• Щом казваш така ще направя. Точно няма да я чувам оная дето стои до теб. И дето все ме гризе с думи – съгласих се със съветничката си и взех да си наливам с ръка вода в ушите.
• Нееее. Не, Мишо. Не така. Просто застани малко под повърхността и си сложи главата хоризонтално на нея. Тя водата сама ще си намери пътя.
• Нали така – наведох глава на страни иии… - Ох! - усетих как с едно шльоптене водата нахлу в ухото ми и всички околни звуци заглъхнаха.

И така с помощта на превода на домакинята, опашатия професор ме накара да се гмурна с него. Първо ми показа всички отвори към морето, отивайки до всеки един. После ми показа и акустиката на подводната част на пещерата. Когато за втори път се потопихме той започна да издава най-различни звуци. Заведе ме и на самото й дъно. Едва ли сам щях да мога някога в живота си да се гмурна на десет метра дълбочина. А така хванах се за него и за пет секунди бях там. Малко само ушите дето ми изпукаха. Ама заслужаваше си де.

Стана ми интересно, че на тази дълбочина тялото ми потъва, а не изплува. После Стойчо ме просветли, че под шестия метър за солеността на нашето море, тялото получавало отрицателна плавателност и потъвало. И това дори да си си поел обилно въздух в дробовете – чудна работа. Ама нали не съм крайбрежно чедо имах какво да уча за тези неща.

 Колкото до Афала той наистина искаше нещо да ми покаже или каже, но аз така и все не разбираха какво. Но след няколко гмуркания схванах че не е само дъното на пещерата. За това и на едно от изплуванията попитах Ирен, но и тя не можа да предположи какво ли е намислил моя подводен екскурзовод. Вече пети или шести път се гмурках с него. На долу ме дръпваше като се хващах за перката му. Започвах ли да се опитвам да изплувам той минаваше под мен и ме избутваше на повърхността. До тук друго разбрах не разбрах но пък ми стана ясно как делфините помагат на себеподобните си в нужда. Или пък на човеците удавници - за което само бях слушал и чел.

А долу… долу си беше доста тъмничко. Може би ако ги нямаше няколкото отвора към морето и най-вече големия,  щеше да си е почти непрогледен мрак. Температурата и тя бе доста по-ниска от тази на повърхността. Но за няколко секунди присъствие в пещерната дълбина се изтрайваше. Дори не ми се разтракваха зъбите. Та някъде на шестото гмуркане Професорът откри, че съм един калпав провинциален човешки колежанин. Щото то нали според Хемингуей „ Всичко което е далеч от морето е провинция!” Че може би разбра животинчето – как аз сам няма да схвана, защо ме води толкова настойчиво до дъното и реши да ми даде практическа подсказка. Щом последния път стигнахме долу той елегантно ме поизтика с тялото си в страни. Почти легна в средата на езерното дъно и пусна няколко мехура от дихателния си отвор. Веднага след което започна да си клати главата нагоре-надолу и да чатърка. Пък аз нали тялото ми беше в отрицателна плавателност лежах до него на дъното и си бе съвсем нормално като реакция бе да проследя мехурчетата които изплуваха нагоре. Едно от тях даже имаше интересна форма на геврек. Гледах ги всички останали как се въртят, трепкат, пулсират и пробляскват. Бяха като весели въздушни сърчица, които се издигаха към повърхността. Вдигнах глава, за да им се порадвам… Иии… Направо онемях. На повърхността светлееше нещо и то в изключително правилна форма. Ама какво ти светлеене – то направо си светеше. Приличаше на осемлистна водна лилия. Тези дето им казват лотос. Само че листата на тази първо бяха огромни и второ не бяха от растителна материя а от светлина. Беше страхотно! Красиво и мистично – от всякъде. Захласнах се. Даже забравих, че не съм риба и трябва да излизам да дишам. Чак когато порива за чист въздух ме напъна здраво в дробовете, замахах с ръце и крака. Делфина бързо мина под мен и ме избута за пореден път на повърхността. Щом излязох отгоре се огледах и разбрах от къде е тази приказна красотия. Светлината идваше от дъговидните слюди, или каквото и да бе веществото в тях от тавана на пещерата. Точно те образуваха това мистично цвете на повърхността в иначе тъмната вода. Въодушевено го споделих го на глас пред двете жени а Ирен се засмя:

• Видял си лотоса на живота от към дъното ли? За това ли си така развълнуван? Той така се вижда. И от прохода, по който минават делфините и от там се вижда, само че под ъгъл.
• А защо ли не сме го мернали това нещо до сега? – гледах учудено към Сирената.
• Може би тези дни е било по цял ден облачно и затова не си го забелязал. Сега слънцето е светело по–високо. И то като е така… Винаги си го има това светлинно отражение върху повърхността. Някой път обаче е по-бледо ако слънцето не е силно. Но – да! Лятото е си е направо приказно красиво.
• Да, да! Сега и аз го виждам това цвете като си говорите. Точно от тях от дъгите идва всичко – намеси се и Ная.
• Ехааа… Ама Наичка да знаеш ефектът от долу на горе си е наистина впечатляващ. Няма описване с думи. Трябва да се види лично. Особено погледнато от сумрачната позицията на дъното – взех да емоционалнича съвсем непресторено - Вафличке само да можеше да го видиш отдолу… Ще ти се вземе акъла… Ако има лесно твоите куку-пациенти да ги спускаш до дъното… От красотата на тази светлинна лилия разместеното им пипе им веднага ще си идва на мястото.
• Така, така! То нали се иска личен пример. Аз не мога да стигна до дълбокото, камо ли да се гмурна в него. Че пък и група за психоанализа към дъното да поведа… Ти какво сега!? Поднасяш ли ме? – жегна се Ная и то май на сериозно. 
• Сега като ви слушам да се джавкате… и… дааа… знаете ли сещам се нещо! - Хи хи хи - май ще излезе, че Афала е по - професор от нас двамата взети заедно – намеси се с помирителна реплика Сирената - Мдаааа!  Мисля, че разбрах какво иска да ти покаже и да ни подскаже той. Мишо гмурни се пак с него и погледни на горе към повърхността – продължи Ирен и започна да си съблича хавлията – халат.
• Това пък сега, защо? – зачудих се аз.
• Мишле хвъркато стига си умувал. Не разбра ли? Тук твоите рационални логики не ти вършат същата работа, както във небето – смъмри ме Ная, явно още засегната от предните ми реплики - Щом леля Ирен ти казва… значи има защо. Послушай я и се гмурни!

Какво да кажа я, жените бяха две на едно, ако не броя Афала. Ама той в словесния двубой не можеше да ми помогне. Ирен влезе във водата и се поздрави с опашатия ми приятел. Аз използвах моментите на поздрави и ласки между тях, за да си почина малко. Все пак бях пилот – нали!? А не дете на амасите, онези прословутите ловци на бисерни миди около остров Тоба - Япония. Още повече и съм мъж, а най – добрите гмуркачи от амасите са винаги жени. Ами така де!

Както и да е…

Погалих за сетен път Професора по главата. Посочих му с пръст надолу и двамата се гмурнахме. Когато погледнах нагоре видях Ирен застанала точно в центъра на светлинния лотос. Тя махаше с ръце и крака, за да плува. Тялото й и размаханите й крайници приличаха на тичинки по средата на лилията. Изплувахме. Погалих делфина по главата и му кимнах. Вече ми бяха казали: „ Така той ще е наясно, че си го разбрал.” Споделих с Ирен впечатлението си и тя ми обясни: „

•  Да си знаеш от сега - Афала не напразно ти показва това. До колкото го познавам той ще настоява Ная да застане в центъра на езерото. Точно така както бях застанала аз самата. Така прави при по-сериозните случаи, но точната причина защо иска това сега с Ная още не знам. Но от чуруликането му подразбрах, как първо ще помага да се оправи слабото коремче на Ная и после – след няколко дни ще каже дали ще може да помогне и на бебета й да не са болни.

След малко Афала си отиде. Излязохме от езерото. Подсушихме се и седнахме да обядваме. По време на обяда попитах домакинята за по-тежките случаи и защо е по - добре да застане точно в тази позиция в центъра на езерото. Хранейки се тя ни заобяснява:

•  На нивото на повърхността на водата, в центъра на светлинното отражение е фокусна точка или нещо като точния център на топчестата част на пещерата. Затова там се получава и най-силния резонанс от звуковите вълни, които издават делфините. И във въздуха и под водата. Може би и самото помещение като куха скална топка си има някаква собствено позитивно излъчване като вълна. И двамата с чичо ви Стойчо мислим, че в това място се получава сбор или концентрация и на двете вълни – звуковата и тази от пещерата. И всичката тази сила се събира в центъра точно там където се изписва на повърхността светлинния лотос. Когато нещо или някой застане в тази точка, то въздействието на тези вълни върху него е наистина много силно. Със Стойчо сме си говорили, как може би тези фактори подсилват лечебната сила от звуците на делфините. Но това разбира се си е наше мнение.
• Много интересно. Явно и Афала е на това мнение. Щом и той така се държи и ни подтиква да заведем Ная в тази централна точка. Или ти казваш… ние в момента се намираме в каменната сфера на здравето. Куха скалиста топка наполовина пълна с коктейл от морска и топла минерална вода. А това светлинно цвете по средата на чудотворното кълбо… Хммм… То ще да е нещо като Лотоса на младостта и вечния живот от епоса на Гилгамеж, така ли? – засмях се аз.
• Ееее, Мишо, чувала съм нещо за този Гилгамеж, но не блестя с особени познания и вещина по тези въпроси. Все пак съм жена на възраст от забутано село в Добруджа, но щом ти така разглеждаш нещата... -  отговори ми с усмивка домакинята.
• Как не си веща? Я как компетентно обясняваш геометрията на сфера и законите за фокусните разстояния  – закачих я аз.
• Ааа обяснявам, я! Обяснявам, защото чичо ви Стойчо ми ги е казал тези неща. Той беше много добър по математика. Има инженерно мислене, но на времето на! Техните до там им стигнаха силите! Изкара само механотехникум. Така им викаха тогава на техническите гимназии. Баща му Захари това казваше: „ Не му трябва повече! Като може лодката си сам да ремонтира и да е наясно как да опъва проволките и оптяжките на даляна - стига му толкова на един мъж от Тюленово.” – и се загледа сякаш назад към хубавото младо време.

След последното разяснение настана тишина. Всеки потъна в мислите. Леля Ирен излезе за малко на вън, а ние с Ная дремнахме малко. След занимавката ни по залез с основното мероприятие заради което бяхме тук настана скука някаква. Вече ни бе омръзнало да четем на свещи и газова лампа. Седнахме да вечеряме. Стойчо беше измайсторил маса от камъни. От страни на нея имаше изкопано място за краката. Върху камъните се слагаше една дъска. Тя служеше за плот, а за сядане имаше други две дъски като за пейки. Заприказвахме се за това, че никога не съм чел или чувал делфини да се крият или изобщо да влизат в пещера. Че от там от дума на дума попитахме Сирената, как изобщо е била открита тази пещера на това забутано място. Тя сякаш не беше много склонна. Но ние й се примолихме да ни разкаже. Бяхме забелязали че го умее това с разказването. Можеше да е нещо простичко, но бе увлекателно. И докато се хранехме тя започна да реди историйките:

• Пещерата са я открили чича ви Стойчо и по-големия му брат. Всички по-ококорени момчета от селото вече си имали пещери за скривалище. Само те, не. А на времето това беше въпрос на престиж и авторитет. Малките да се изживяват като пирати. Татковците им правеха малки лодки и с тях те във фантазиите си бяха пирати. Скалистия бряг около селото позволява такива детски фантасмагории. Да имаш пещера за скривалище и да криеш в нея детските си съкровища беше ехеее... И всеки си пазеше пещерата в тайна. Иначе другите „пирати”, най-вече по-големите батковци нападаха скривалището и разграбвали съкровищата. Страхотни ценности се криеха там - стари капачки от буркани, стъклени топчета от стари лимонадени шишета и други там всякакви подобни „ценности”. Стойчо бил на пет годинки, а брат му Методи на осем. Тук в Тюленово децата могат да плуват много от малки. Няма много плитки места и ако не знаят да плуват е опасно. Единственото по-полегато място е рибарското заливче от където тръгват лодките на рибарите. Те имали една малка лодчица. Била им подарък от дядо им Унуфри. Направил им я, за да се учат на рибарлък, докато си играят. Че с нея те стигнали до това закътано място. Наистина заливчето е малко отдалечено. Но, близките по-достъпни и по-удобни места вече били завладени. Мястото наистина е неприветливо. С много накъсани и озъбени остатъци от бряг стърчащи навътре в морето. В дъното му от към южната му част има един голям скален навес. От двете страни на навеса има две малки пещери, до които се стига само под вода. Там зеят няколко въздушни джоба, но няма суша. Мястото поне тогава било известно в селото, като скалите на Морските сирени. Казвали му така, защото от време на време от тук се чували страни звуци. Те само чували за тях от разказите на големите, но никога не се били приближавали по море в подножията им.
• Ние сега на това място ли сме, което току що описа? – зачуди се Ная – защото от тук не изглежда чак така враждебно като пейзаж.
• Да душко, защото не си го погледнала откъм морето. И го виждаш в повечето случаи само нощем.
• Ти пък какъв пейзаж искаш да видиш като сме вътре в пещерата? То това да не е да гледаш от горе от самолет!
• Млъкни умнико. То за да се насладиш на някаква гледка не винаги му трябва самолет на човека. Лельо Ирен ще ми е много интересно скалите да ги видя и от вън от към морето. Сигурно е много красиво, загадъчно и екзотично. И какво казваш по нататък се случило?
• Та момчетата били чували, че така му викат рибарите, но още му казвали и кланицата. И нали вече казах малките не знаели, че точно това е място. От южната страна малко в страни на навеса на  едната подводна пещера имало - има и днес нещо като скрито пристанче. Точно място за една малка лодка.
• Вярно пристанче за лодка ли има отвъд тази скала?
• Вярно е Ная. Много е стръмно за пристан, но Стойчо направил приспособление с една стара макара от разбил се преди много време ветроход. Той я закрепил така за скалата, че да може свободно да се върти. После двамата премятали въже вързано за носа на лодката през макарата. И с общи усилия, с помощта на собственото си тегло дърпали въжето по стръмното. Нищо ново под слънцето. Малчуганите  подражавали на това, което били видели, че правят старите рибари с техните си лодки. Така тя лодчицата нито се виждала от морето, нито от брега, а същевременно имала защита и от вълните. След като си осигурили скришно място за транспорта тръгнали да си търсят пещера в района. Такава обаче нямало.
• Ама те къде търсели по суша или от към морето? – запита пак Ная.
• Не бе свързали са се със сателита по интернет и от там са гледали през Google Earth…
• Мишо млъкни и ти с твоите умности! То тогава имало ли е интернет – нямало е. Защо се заяждаш…? Ами питам! Интересно ми стана – сръга ме в ребрата Ная, но като видя, как се подсмихвам и разбра, че я поднасям.
• Еее нали били деца… Къде търсили…? Ами и от долу по водата… Пък търсели и където си играели – горе на скалите на равното. Че в една от игрите като били на брега, единият от двамата братя пропаднал в дупка почти до чатала. Там горе на равното от към полето, имало много такива дупки в шуплестите скали, измамно покрити с мъх и лишеи. Тези дупки образуват капани, които и до ден днешен правят подобни бели на непредпазливите къмпингуващи. Както казах единия крак на по-големия брат се бил заклещил почти до бедрото, а другия до коляното. И то здраво. За да го извади чичи ви Стойчо започнала да маха камъните около крака на брат си. След тричасова борба момчето било освободено. На мястото на инцидента се появило кратерче. Когато погледнали по средата му в дъното на кратера видели дупка с неправилна форма. Някъде около двайсетина сантима в диаметър. Пуснали камък в нея и разбрали, че от долу има вода. Било облачно. Но не щеш ли слънцето се показало зад облаците и нещо в дупката проблеснало. Стойчо погледнал надолу и видял вътре цвете от светлина.
• Аха това което и аз видях от дъното на езерото, само че те са го видели от високото. Нали така?– веднага се включих и аз в разказа.
•  Така е Мишо. Това било отражението на кристалите или слюдата върху повърхността на езерото. От дупката миришело на сяра и на мърша. Миризма на сяра била позната, защото наоколо имало минерални извори на няколко места. Пък и около нефтените залежи също имало подобни ухания. Миризмата на мършата обаче не е типична и показвала, че нещо е паднало в дупката долу.  Другата възможност, която била и то по–радостната е, че за кухината може би има вход от друго място, от където е влязло и това, което е умряло вътре. Северния вятър раздвижил въздуха през новия голям отвор направен от момчетата. В кухината под тях миризмата на мърша започнала да излиза и от други места. Любопитството заглождило здраво малките юнаци и те тръгнали да търсят достъп до дупката със загадъчната, красива светлина. Ориентир им бил смесената миризма на варени яйца и мърша. Не след дълго открили отвор от който излизала подобна воня. Но той бил в скалата на челната й страна от към морето отвор. По скоро било един тесен вертикален процеп. На пръв поглед той изглеждал задънен. За да не се заблудят брата на Стойчо вземал камъче и започнал с чукане да изчегъртва в скалата стрелки  маркирайки пътя по който са минали. В един момент Стойчо видял, че цепнатината продължава в отвор, който се разширявал навътре. През него те попаднали тук в тази пещера. В този участък, където е по-плитко открили едно полуразложено малко делфинче.
• Уф че гадно – възмути се Ная –  Обичам ги тези животни. Не знам защо?
• Ахаа… обичаш ги пък в началото все се плашеше и хленчеше. Имат зъби! Имат зъби! Страх ме е! Имат много зъби! - закачих се аз.
• Мълчи си ти сега смелчаго пухкав. Видях те и тебе как ти трпереха мартинките в началото, като им видя зъбките на тези двестакилограмови красавици. И какво после казваш лельо Ирен...?
• Целта била постигната. Имали си закътано от всякъде пристанче за лодката. Имали си пещера макар и доста труднодостъпна. Но то това било и едно от желанието им. Вече били истински пирати в своите си очи. Почистили я. Изхвърлили остатъците от делфинчето, без да си задават въпроса как е попаднало вътре. Разбрали, че водата в езерото е по-топла и се зарадвали. Щели да могат, да се къпят по-рано на пролет и по до късно през есента. Те изобщо не подозирали възможността и през зимата водата да оставала топла. Пещерата станал голямата тайна на двамата братя. Занесли там стари черги стара посуда. Събирали пари и за свещи. И така малките пирати започнали да изследват пещерата. Разгледали нишите и открили отворите във въздушната и в подводна й част. Единия отвор излиза директно в морето. Там дебелината на скалата е малка - около седемдесет осемдесет сантиметра. Но отворът е доста тесен и малък. Голям човек трудно може да премине. За дете обаче това не било проблем. Намира се на дълбочина около два метра и половина под повърхността. Горе долу под този отвор, през който влезли във въздушната част на пещерата. Момчетата открили и другия големия подводен проход, но той е по на дълбоко. На около четири метра и половина. По-широк е от другия, но с низходящ наклон и се спуска с още около два метра преди да излезе в морето. В другия му край се виждала малка светлина. Виждало се и нещо което го преграждало от външната страна. Както и нещо което приличало на мърша. Нооо… около самотността и тайнствеността на това заливчето сметките им излезли малко криви. Оказало се, че това забутано и сравнително тихо местенце с дълбоки води е по-популярно, от колкото изглеждало на пръв поглед.
• Че кой пък ще идва в този пущинак? Може! Ама само ако ще да е за някаква скришна работа. Да водиш тука гаджета не става… значи ще да е за нещо незаконно? А лельо Ирен? – започнах да си разсъждавам на глас.
•  Така е! Не съвсем законни са били посещенията. Ловците на делфини идвали тук – заяви авторитетно Сирената.
• Ловци на делфини ли? Ми те тези животни не са ли защитени за избиване със закон? – попитах без да се съобразявам за кой период от време е разказа на Ирен.
• Така е. Но в България ловът на делфини е бил разрешен до 1965 година. Дотогава е имало цели флотилии за лов на делфини. Ловците ранявали един делфин с пушка. Тези животни по принцип не изоставят лесно другарите си. Вместо да бягат в открито море те се скупчвали да помагат на ранения. Тогава ловците ги заграждали с мрежи и ги избивали. Или пък ги ограждали около мигриращите пасажи, които делфините преследвали, за да се хранят. Улавяли ги! Качвали ги на борда и ги колели.
• Гадно! – възмути се пак Ная.