Да не мислиш, че не искам? Да чуя мислите ти, полета на птиците, усмивката на детето, къдрицата на дъщеря ти? Да чуя как пада върху засмяната ù кожа, моята кожа, да видя дните ти, да сънувам мечтите ти, да пребия страховете ти, да те накарам да вярваш, че ги няма, да ти подаря щастието и радостта, да лежа върху смеха ти, да те целуна с мигли, никога да не се повтори! Да го затворя дълбоко, да изпъдя спомените, да ги заключа, да ги изрежа като с бекспейс, да върнем пространството на времето, да изличим улиците, стаята, небето, да не искам онзи ден, в който се опитах да ти покажа света, а ти не го взе, не и моя.
Да напиша приказка. За теб. Да разбереш.
Да разбереш, че не само аз го мисля. Да разбереш, че аз повече няма да мисля.
Искам само да си щастлив. Много.
Изкривих себе си, за да ме имаш. А ти ме пусна. Изгубих си ластика.
© Мартина Стоянова Всички права запазени