– Ще раздаваш ли сега картите, или да те пращам в парното да риеш кюмюр? – кресна капитанът на превиващия се стюард и удари с юмрук по масата. Половин дузина чаши звъннаха, една празна бутилка се търкулна и аха да падне, но се спря в главата на дремещия върху масата боцман.
     – По полека, капитане, ще потопиш коритото. – засмя се седналият отдясно първи офицер и се пресегна за чашата си.
     Омазаното тесте карти се гънеше в ръцете на стюарда.
     – Ваше високоблагородие, – запелтечи той – недейте, спрете, моля Ви, загубихте вече крайцера и то от цивилен. – Погледът му с укор се плъзна към седналия срещу капитана плешив играч.
     – Да си го носи вкъщи крайцера! – изтръби старият капитан.
     Първият повторно се захили:
     – И сега какво, на него ли трябва да козирувам? – смигна той на останалите и посочи към цивилния. Капитанът предпочете да не го чуе.
     – Какво става, продължаваме ли? – забучи той поглед в играча отсреща.
     Плешивият не отговори. Преди час-два, след първата си водка и развихрилия се в офицерската столова хазарт лицето му беше почервеняло въпреки студа. Сега погледът му взе да се избистря и той с невярващи очи гледаше своето куфарче с остатъците от революционния фонд, което се мъдреше в краката на капитана. Нещо в развитието на събитията от последните два часа му се губеше.
     Първият мълчешком посочи с очи празната си чаша. Стюардът остави картите и се зае да налива водка. Наближаваше полунощ.
     – Господа офицери,… – вдигна чашата си капитанът, и останалите около масата вдигнаха своите до четвъртото копче на куртката.
     – … полковите дам…, – навреме се спря старият, като усети липсата на дамска компания на борда. Вторият офицер се изкикоти.
     – …и всичката останала цивилна сволоч… – погледите на присъстващите се забиха в плешивия, който упорито игнорираше наздравицата.
     – Той, Вовата не пие – отвори едното си кръвясало око дремещият боцман. Дружният смях на офицерите насмалко да го издуха от стола.
     – Тия ги разправяй на Керенски, като тръгне пак да прави правителство – изцвили Вторият.
     – Вярно ви казвам, такъв си е. Само по една чаша, повече не поема – поправи се боцманът с надебелял език. Останалите пиха на екс.
     – Вовата още в училище си беше особняк – отбеляза капитанът. – Ама как го търкаляхме, помниш ли? – обърна се той към първия офицер и онзи кимна в потвърждение.
     Плешивият разкърши увисналите си рамене и се поизправи, на лицето му се изписа решителност:
     – Куфарчето… – посочи той между краката на капитана.
     – То си е мое, спечелих си го – самодоволно отбеляза капитанът. – Не знам колко струват тез хартийки вътре, ама колкото за седмица-две в “Астория” ще стигнат. Там имат и финска баня… – размечта се старият.
     – Да, но мен ми трябва за утре – настоя плешивият. – Връщам ти крайцера, съгласен ли си?
     Глуповатото лице на стюарда се изпълни с надежда, а това на капитана светна:
     – Да играем! – зарадва се старият. – До утре има време.
     Погледът на стюарда отново угасна, а в този на цивилния легна досада.
     – Остави сега картите, сериозно говоря – ревна плешивият, – куфарчето утре ми трябва, ето, връщам ти крайцера. Ако в адмиралтейството разберат че си го проиграл, ще те обесят – заплаши го той.
     Капитанът се запревива от смях.
     – И откъде ще разберат? – задъха се той – Туй корито даже не можеш да го подкараш извън пристанището. От Цушима насам не са му правили основен ремонт, шпантите се крепят на честна дума и благоволението Господне. Освен това утре ме сменят, да се оправя застъпващия – махна с ръка към втория офицер старият.
     – А ако те вкарам в Смолни? – отри потта от челото си плешивият. – Утре, като те смени Вторият, вместо да ходиш в “Астория” ще те вкарам в Смолни. Гратис.
     – Разкарай се с твоя Смолни – с погнуса сбърчи нос капитанът. – По това време там не влизам освен под караул, да не съм луд, съвсем ще ми измръзнат зарзаватите. Твоите хора не са палили камините от седмици. Шубе те е, че ще почнат да ти горят писанията, признай си! – бъзикна го той.
     – А Зимният дворец достатъчно топъл ли ти е? – ехидно изкриви уста плешивият.
     – В Зимния се ядва – кимна капитанът. – Там бих се настанил и за по-дълго. Особено откак женският батальон се подвизава в него, ех, пък и запасите от водка били качествени, не като тая флотска скоросмъртница… – размечта се отново той.
     Плешивият не му обърна внимание, погледът му се беше забил отвъд илюминатора, някаква мисъл го човъркаше. От машинното на стария крайцер се носеха глухи стонове. Боцманът хъркаше като развилнял се южнокитайски тайфун.
     С игриво движение плешивия сграбчи стоящата пред него пълна чаша и я гаврътна на един дъх. Лицето му отново се зачерви.
     – Сменяш ли куфарчето? – вдигна поглед той. – срещу Зимния от мен? И крайцера…утре сутрин като се съмне?
     Старият барабанеше с пръсти по масата и мълчеше.
     – Смени го, капитане – обади се първият. – Иначе ще почне и тука да чете лекции и да прави събрания...
     Вторият кимна окуражително.
     – Сменям го, защо пък не? – засмя се накрая капитанът – То си е твое. Таз шума вътре ни се яде, ни се пие.
     – Добре тогава, капитане, не е зле да се пообръснеш за Зимния Дворец. Утре до обяд си вътре.
     Капитанът посегна да си стиснат ръцете, но се спря на половин път и погледна недоверчиво.
     – И как ще ме вкараш там? – усъмни се той.
     – Ти за това не бери грижа – ухили се плешивият. – Крайцерът засега нали е мой?
     – До утре сутрин – потвърди капитанът. – Казана дума.
     – Тогава всичко е наред. Заповядай само на дежурния разчет да подготви малко халосна муниция.
     Сутринта над Петроград се виеха облачета дим и отвсякъде се чуваше пукотевица. Пробудените чуждестранни кореспонденти си търкаха гурелясалите очи и се чудеха, какво ли пак го беше прихванало Временното Правителство. Никой все още не предполагаше, че този град никога вече нямаше да е това, което беше до снощи.
     А на палубата на крайцера дежурният мичман крачеше като тигър в клетка, скубеше си мустака и само питаше с тих отчаян глас:
     – Кой идиот му сипа на Илич втората водка?