Стоят си те двама на луната. Тя, с нейния отегчен, високомерен и преценяващ поглед. А той? И цялата любов от света да събереш, няма да получиш обожанието, с което я гледаше той. И стоят си те двама на луната - небързащи за никъде, сякаш времето е спряло. Момичето кръстосало крака, небрежно настанила се на люлка от тръни, май спускаща се от друга планета. Косата ù - силно в синьо-сиво отразена, та чак образувайки бяла аура около нея и всичките гънки на свободно падащата ù рокля. Твърде заета да брои звездите, нехаеща за случващото се наоколо. Момчето чупи пръсти от скованост, с тая капка пот по челото, която тича устремено към врата му. Изпънал гръб, с широки рамене, а зениците разширени, та се пръскат.
И говори, та говори. Задава въпроси, чака няколко секунди отговор, който така и не получава и атакува създанието със следващия. А момичето стои ли, стои, сякаш минути и секундите брои.
- Обичам те! - провикна се момчето с жален, вцепеняващ, изпълнен с мъка вик.
Само стотни по-късно се чу същото. Около 100 пъти. Вселената коварно и доста брутално повтаряше неговия опит за любов в звук на ехо. Повтори и нейния, разбира се - злокобна тишина с единствено шумоленето на вятъра.
Момичето, като откъснато от своя транс, вдига мънички безизразни очи, впери ги в мястото, където уж сърцето му стои. Поклати глава с липса на емоция.
Поразен от безчувствителността и абсолютно съкрушен, човекът скача от луната. Само абсолютната и непоклатима тишина показва, че него го няма.
Минават секунди, часове, дни, а момичето все на люлката стои.
След цяла ера сякаш, тя стъпва на луната, тиха като призрак. Бялата рокля вече не е толкова бяла, осеяна с големи капки кръв алена.
Май да обичаш не е най-болезненото чувство.
© Катерина Русева Всички права запазени