Все се опитвам да съм сърдита на мъжете. Да приемам априори, че изказването на жената повече тежи. От време на време се хващам обаче, че не мога да понасям някои жени...
Те са едни такива наднормени, с гръмки и пискливи гласове. Силно гримирани, за да не личат бръчките по кожата. Не можеш да ги сбъркаш никога. Дори в тълпата се открояват, по присъщата поклащаща се, тромава походка. Като квачки, натоварени с много торби. Комбинизоните им от шейсета година се влачат, избягали под подгъва на полата. Младите мъже ги заобикалят, стискайки устни гнусливо и се молят техните жени, съпруги и метреси да не се превърнат никога в чудовища с двойни бради.
В къщи тези жени са генерали. Затръшвайки входната врата, те бързо въдворяват военна дисциплина. Мъжете им са скрити зад пердето на хола, гушнали са нежно чаша с ракия и с насълзени очи се молят генералшата да не ги открие в тайника. Те не изтрезняват. Така по-лесно приемат фактите. Нощем притеснено се увиват във всички стари, нощни парцали, попръдват, за да предизвикат погнуса и заспиват. В съня си задължително се стряскат поне десет пъти, изпотени полягват колебливо отново, убедили се, че гадината не ги е полазила.
Ама много са гръмогласни тези жени! Те нямат представа какво е да комуникираш с нормален тон. Мислят си , че всички около тях са глухи, защото се опитват да игнорират присъствието им. И крещят! Смеят се дебелашки, така както и Ганьо не може да го докара. Дразнят, изтезават, изнервят, лазят по крехката сетивност на младите, като нокът случайно драснал черна дъска.
- Ъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъх! - косата ми настръхна.
Та тези жени, намиращи се в кризата на средната възраст се лигавят като охлюв след дъжд, когато чуят мъж по телефона. Преправят тънко иначе гръмките си гласове и докарват едно кресчендооооооооо... Ум да ти зайде! И сега я чувам. Настръхнах отново. Тя всеки ден ми обяснява, колко съм грозна от слабост, а в същото време е впила очи в стегнатия ми задник. Чувствам го с гърба си. Чуди се как може да е останал такъв след раждането.
Сутрин ми подава кафето, в което съм сигурна се е изплюла две минути преди това. Винаги го изливам в мивката. Не разбирам... Аз винаги мълча, защото иначе ще я ударя. Как е разбрала, че трудно я понасям? Прави се на много заета, че дори върши моята работа, за да се изтъкне пред шефа. За да не я забележа с какъв настървен поглед изяжда новия ми любовник. Знам, че умира от мъка. Усмихва се и с гърмящ глас оповестява така, че всички да разберат как и тя на времето е свалила не един известен мъж...
Казва "мило" като галено име "идиотка". Смее ми се в лицето, а зъбите и, с паднала от тях облицовка, се разкрачват още по-зловещо. Прилошава ми. Моля се никога да не стана такава.
Ето, гласът и пак гърми. Трещи из всички студиа, без да се притеснява, че водещият, освен това скърцане, не чува нищо друго в слушалките. Дори и редактора. Опитвам се да вляза в програмата. С мисъл... Преди се славех с това, че бях най-добрата в работата си. Сега обаче не мога... Тя е застанала зад рамото ми и жужи, жужи, жужи... Като досадна, огромна, зелена, конска муха. Пита ме какво искам да ми купи за рождения ден.
- Мухоловка - казвам
А тя зяпва ококорено и не може да проумее, да вникне зад гърба на намека. И пак крещи! Ох, ще се побъркам... Телесата и се движат желирано из стаята. Отпива от шампанското, което съм донесла за да почерпя и запява. Стари градски песни... Пощипва младия колега - новинар, скрито по задника. А той подскача, сякаш са го полели с гореща вода. Сякаш тя е дете - садист, което е поставило мравка под лупа и я нагрява, докато започне да пуши. Любовника ми започва да се смее. Повече не е способен да се сдържа. Чувства защитено прекрасното си стегнато, смугло тяло, защото тя знае, че не е от класата ни. Той ме прегръща покровителствено, а тя ни гледа така, сякаш току-що е глътнала жива мишка. Знам, че мрази, че сме млади. Знам, че вечер се гърчи подмокрена под завивките до пърдящия си мъж и си представя как сливаме телата си.
Аз не я мразя... Тя просто свири на най-тънката струна на нервната ми система с гърмящия си глас. Не ходя вече на обяд с нея... Защото докато аз пободвам салатата с вилицата си, тя вече е омела първо, второ и трето. Като бездънна, ненаситна яма. Цвиля от възторг, когато ми показва свинските си крака, набутани в поредния панталон втора употреба. Това и е останало. Да обикаля сергиите и да купува. Какво ли не? Просто да купува... Никога не и показвам подаръците, които съм получила. Виждам стиснатите и, посинели устни. Изплюва отново с мощния си глас поредната забележка, че роклята виси ми като сопол. "Толкова си гърчава!" ( цитат )
Честно да си кажа, ще умра от глад, но няма да стана като нея. Ще се отдам на аскетски живот, но няма така да тровя хората в напъни да ме забележат. И в никакъв случай няма да лягам до мъж, отвратен от мен!