- Малко остана. Трябва само да почистя шкафовете и да измия пода. А, да, и огледалото – това си мислеше Милена, докато оглеждаше дома, който се бе захванала да чисти. Дом, в който живееха вече почти тридесет и три години със Светлин. Всъщност това беше и причината да се захване с не особено любимото ѝ чистене – само след няколко дни имат годишнина и са поканили гости.
Докато миеше пода с усмивка заради края на чистенето, една мисъл я накара да помръкне. Не беше нещо, което не е минавало през главата ѝ. Но всеки път тя го прогонваше. „Не, не може да е така... той ме обича.“ Знаеше, че е така, познаваше себе си. Знаеше, че има нещо, което всички тези красиви модели нямат... нямат нейното вътрешно излъчване. Нямат погледа ѝ, сияещ от съзнанието, че е обичана и желана жена. Знаеше, че е такава – неведнъж бе усещала върху себе си жадните погледи на мъжете. Но тя имаше очи само за един – за неговия. Както и той - за нейния. Усещаше, че е така – всичките му малки жестове, направени с грижа и обич ѝ го доказваха. Щом мисли за нея и иска да я зарадва, значи я обича.
Милена се усмихна и се отправи към огледалото. Но мисълта отново се върна. „Защо той нито веднъж не ме нарисува?“ Проклетата мисъл не ѝ даваше мира.
Тя се вгледа в отражението си в огледалото… не разбираше... беше интересна, характерна по свой си, неповторим начин, не беше някаква кукла Барби... в същото време изящна, като порцеланова статуетка... от нея би станал чудесен модел. „Тогава защо... защо никога не поиска да ме нарисува? И защо след толкова години не ми предложи да се оженим...?“
Пък и това предаване за днешната му изложба, което бе пуснала по телевизора... то сякаш не позволяваше на тези въпроси да я оставят на мира.
„Ще го спра“ – реши Милена и отиде да вземе дистанционното. Но точно тогава водещата попита Светлин за музата му. Недочакала отговора му, обзета от мигновена ужасна ревност, Милена вместо към хола, тръгна към кухнята и взе големия нож. „ Ще ги унищожа, ще ги унищожа всичките!“
Но в този момент чу, че в телевизионното студио настъпи суматоха. Някой викаше силно: „Обадете се в Бърза помощ!"
Милена замръзна за момент и после се втурна в хола. Видя, че Светлин е припаднал. „Господи, какво му е...“ Трепереща от тревога, тя успя да чуе, че от близката болница е тръгнал екип спешна помощ. Захвърли ножа и се втурна към спалнята, отвори гардероба и припряно навлече първото, което ѝ попадна пред очите. Изтича в антрето, нахлузи чехлите и още преди да заключи, повика асансьора. „Проклет ключ, сега ли намери да заяде!“ Хлопна вратата, без да заключва и влезе в асансьора. „Хайде, хайде, по-бързо...“
След минута вече беше в първото изпречило се пред погледа ѝ такси и пътуваше към болницата. „Боже, дано не е нещо сериозно“ – тази мисъл пронизваше цялото ѝ същество.
Влезе като фурия през вратата и попита с разтреперан глас служителката на рецепцията за стаята на Светлин. Още недочакала целия отговор, се втурна по стълбите към третия етаж.
Спря за малко пред вратата, за да успокои дишането си и полека отвори вратата. Тя изскърца и Светлин отвори очи. Изглеждаше изтощен, но очите му веднага се усмихнаха.
- Здравей, скъпа! Жив съм – гласът му беше тих, личеше, че говори с усилие.
-Скъпи, толкова ме изплаши!
- Нищо особено, милата ми. Само преумора покрай изложбата...
-Тихо, не говори! Трябва да си почиваш.
Милена се сети за намеренията си и наведе глава.
- Какво има, скъпа моя? Кажи ми.
- Ами, аз си мислех... мислех си...
- Мислеше си за това, че никога не съм те рисувал, нали?
- Да - лицето на Милена поруменя и тя сведе поглед.
- Така е, като не искаше да се вгледаш внимателно в портретите. Щеше да видиш, че във всеки от тях има нещо от теб – невероятните ти очи. И...
Милена сложи пръст на устните му. После се наведе и ги целуна.
- Обичам те! – прошепнаха тихо нейните устни.
© Цветана Стефанова Всички права запазени