Времето не даваше признаци за по-хубав ден от вчерашния. Почти си бе стегнала багажа, когато се позвъни на вратата. Ния потича боса по студения под към вратата да отвори. На прага с една голяма и изящна червена роза стоеше Николай.

-          Здравей, мила - целувайки я нежно по нежното ù пребледняло лице.

-          Здравей, Ник. Влез! – подканвайки го в същото време с ръката си.

-          Съжалявам, че не дойдох по-рано, но имах много работа в кантората.

С бавни крачки се приближи по-близо до нея и я взе в прегръдките си.  Тя едва успяваше да удържи напиращите сълзи, които ù тежаха толкова силно на клепачите, докато тя не се предаде. Поддадали се пред чувствата ù, сълзите се стичаха победоносно по меките ù бузи, осолявайки пътя зад себе си. Цялото ù тяло се отпусна, усещаше как рухваше в ръцете му. Чувстваше се по-слаба от всякога, сърцето ù се свиваше от болка и мъка, изпадайки в тежка агония. Цялото ù тяло се тресеше, не се побираше в кожата си, толкова болно ù бе. Тя бе повече от благодарна, че в този тежък за нея момент той бе до нея.

Николай бе адвокат. Син на нейния шеф. Но това никак не беше пречка за срещите им. Добрият старец много се радваше за тях и тайно се надяваше тя да е жената, дарила го с  купища внуци. Ник беше от добрите момчета - висок, с кестенява  чуплива коса, светли като небето сини очи, с широк нос, с не много ясно изразени черти. Които му придаваха незрял вид. С не много издадена брадичка. В телосложение бе мускулест, строен и доста добре оформен. Винаги се отнасяше с внимание и уважение към нея. Никога за нищо не я бе насилвал или принуждавал. Във всяка ситуация и всеки момент той знаеше как да се държи или постъпи. За нея той бе изумителен, но тя не вярваше в съвършенството, затова го наблюдаваше зорко. Успявайки най-накрая да му намери кусури.  Понякога, когато излизаха да хапнат навън или да изпият чаша вино, той така се увличаше в разказите за работата си, че тя се отегчаваше до такава степен, че измисляше някакво хронично заболяване. Викаше си такси и се прибираше облекчена и изтощена в дома си. Въпреки всичките му очарователни черти и добър характер, усещаше, че той не беше за нея. Не беше мъжът, от когото имаше нужда в живота. Но ù беше приятно да прекарва времето си с него, да се разхождат по пловдивските тепета, да посещават Драматичния театър, да хапват в някой изискан ресторант. Сега му бе много благодарна, че бе до нея. Не искаше да остава сама. Чувстваше се празна, изхабена, предадена. Предадена! Защо точно предадена, заради това, че майка ù я бе оставила сама… сама, сираче? Не бе ли тя тази, която остави майка си сама. Колко бе печална, колко скръб можеше да побере сърцето ù.

Николай първи развали мълчанието им.

-          Ния, скъпа… виж… а… знам, че сега не е най-подходящият момент, но... - той приклекна, заставайки на едно коляно. Извади от джоба на белия си панталон красива розова кутийка. Отвори я и се показа един красив златен пръстен с нишки от бяло злато и красив бял диамант, не много голям, но не и малък. – Ния… ще благоволиш ли да направиш мен, клетия затворник на твоето сърце, просяка, молещ за троха от твоята любов, най-големия щастливец на света, като склониш да станеш моя жена.

-          Аз, аз не знам какво да кажа - тя усети как краката ù се напрягат. Втренчила невярващо в него очи. Тя не знаеше как по-тактично да му откаже, без да го обиди или нарани. – Ник, не съм готова за това. Съжалявам, но просто не мога. Имам толкова грижи и нещастия на главата.

-          Точно затова – той я хвана енергично за крехките и тънки пръсти, – това е радост, нещо, което ще крепи и двама ни, хайде, Ния, не оставяй клетника да страда.

Гледаше го непредвидимо, той стоеше коленичил, с тъжно кучешко изражение. Сякаш гледаше молещо се малко дете за поредната си играчка. Доста небрежно, особено за професия като адвокат. Как успяваше тази муцунка да се приеме насериозно.

-          Ник, моля те, не сега.

Тя се отдръпна от него, обръщайки му гръб.

-          Мила, знам, че моментът не е от най-подходящите. Но знам, че не искам друга, ти си всичко, което съм искал някога от жената, с която мисля да прекарам живота си. Ще се подкрепяме. Сигурен съм, че ще бъдем добър екип.

Господи - мислеше си Ния, - дори не спомена нещо за любов, за чувства. А сякаш предлагаше изгодно предложение, което ще задоволи и двете страни.

-          Виж, Ник, приятно ми е с теб, но на този етап от живота ми не мисля, че ще се получи, съжалявам.

-          Нима чух правилно. Ти ме отхвърляш. Нима само си ме използвала! Искала си да се добереш до баща ми, заради парите ли, Ния. Ако ме обичаше искрено, сега нямаше да си обръщаме гръб. А да плачем от щастие.

-          Не е вярно! О, Ник… какво ти става? Майка ми се самоуби. Имаше два несполучливи брака. Не искам да избързвам. Това е голяма крачка за мен. Не искам и да се караме, имам нужда от теб, Ник.

Тя тръгна нежно и съчувствено към него. При този неин жест, разгневен, той се обърна на другата страна. Ния сложи нежно ръката си на рамото му. Но той бързо се отдръпна и без да каже нищо, излезе от апартамента, затръшвайки вратата след себе си.

Дълго наблюдаваше блиндираната врата. Усети силна умора и седна на ъгловия диван. За първи път стаята ù се стори толкова празна. Въпреки че имаше два големи шкафа и етажерка, направени от ясенова дървесина. Придаващи някакъв приятен домашен уют. Също така средно голяма мивка, а до нея малък хладилник. Напълно достатъчен за един човек.

Трябваше да се стегне. Да довърши багажа си. Никога преди не го беше виждала така ядосан. Излизаха едва от няколко месеца. Защо трябва да се чувства горестно заради него. Заради господин перфектен, който се оказа не чак толкова. Бяха големи хора, а той така се разсърди. Мислеше само за себе си. Не ù влизаше в положение. Нима не вижда черната сянка над главата ù. Не! Не трябва да го мисли и без това нямаше да се получи. Да приеме, да склони  да се омъжи за него, това значеше да предаде себе си. Стана от дивана и се запъти към спалнята да продължи с опаковането. Дано, мислеше си тя, г-н Кузманов да не се повлияе от изблиците на сина си и да спре да я вика в офиса си да му помага.

Пътуването до Русе мина спокойно. На автогарата я посрещна нейната приятелка Лидия. Ентусиазмът ù бе заразен. Толкова енергична, но и завладяваща. При този ù вид Ния не успя да се сдържи и се разсмя. Прегърнаха се силно и продължително, сълзи на щастие се разляха по лицата и на двете приятелки.