Обади ми се да ми го каже по телефона, защото толкова не може без мен, че на живо щеше да му е непоносимо. И аз да взема да се вържа. Ле-ле, как се стреснах. И като всички глупави жени, първо за огледалото се хванах, като че ли имаше някакво значение как изглеждам в този момент. И без друго очите ми щяха да му покажат колко е разхвърляно в душата ми. Ама нейсе! Взех червилото, отказах се; пипнах пудрата и от нея се отказах; взех молива за очи, не че щях да поправя нещо; после пак се сетих за пудрата - абе обърквация ви казвам. Добре, че никога не е бил особено точен - закъсня с два часа и половина, та имах време да си подредя малко душата. Пък и грима пооправих. После цял час си дрънкахме глупости за наши общи познати, дето им изгубихме дирите след раздялата. (Те това им е лошото на разделите - губиш дирите на неговите приятели, които са ти станали симпатични.) И така съвсем си спретнах душата. Да, ама той не знаеше и току се стегна да си върви.
- Чакай - викам му. - Къде тръгна, нещо за развода май щяхме да бистрим, пък не чух да споменаваш или съм го пропуснала, а?
Той се сконфузи:
- Ма ти нали не щеш да се развеждаме...
- Ми не щях, ама ти щеше - викам му.
- Ми щях, ма сега пък не ща, променил съм си намеренията.
Е, добре, бе, човече! Ми що пък аз да не съм ги променила? Ма той искал да ме вижда! Ми аз к`во да направя! Казах му:
- Виждаш ли онуй борче там, зад него има пейка. Сядаш - казвам, - на пейката, аз идвам на работа в 9 и си тръгвам в 6. Ти сядаш на пейката и ме гледаш, колкото щеш. Ама да знаеш, че аз не ща да те виждам, затова се маскирай зад борчето.
Стана му криво, ма к`во да го правя. Накрая си призна, че всъщност му е мъчно предимно за моите манджи - няма спор, готвя перфектно. Прав е да му е мъчно. Съжалих го.
- Няма проблеми - казах. - Ще идвам да ти готвя два пъти седмично - срещу заплащане, разбира се - не съм сантиментална.
Отказа се. Никога не е обичал да работи с изваждане. К`ъв човек - държи се, сякаш светът му е длъжен, не знам как е омагьосал и монтьора си, ама му прави колата безплатно. Само аз го подстригвам срещу заплащане. Сигурно за това още на следващата година пак ме потърси. Пак в същия салон, срещу пейката с борчето. Този път вече не се притесних. Преживяла го бях. (Даже гадже си имах - един мухльо с дадености, дето само секс го биваше да прави. Изгоних го на третия месец, щото се разрева като видя плъх, а аз трябваше да го спасявам, както си беше увиснал с крака през кръста ми. Та сега и тоя ми реве на прага, ама това е друга тема, тогава бях с него.) Та идва Бившият и:
- За развода - казва, - да приказваме.
- А, бре, холан, къде се загуби цяла година? - викам. Поприказвахме и взехме го, значи, решението - ще се разведем по взаимно съгласие, че сервизът за кафе и кристалните чаши, както и двете скари от сватбата отдавна ги бяхме разделили. Няма що да се правим сега на цигани, нямахме к`во толкова да делим - живяхме само година заедно. Скъсихме пазарлъка и той си затръгва. На вратата ми вика:
- Ти сега да не вземеш да ме разнасяш сред общите ни познати.
- Никога! - викам. - Аз за мъртвите или добро, или нищо.
- Ма, чакай - казва, - аз съм жив!
- Сори! - викам. - За мене не си.
Пак му стана кофти. Защо винаги му скофтасвам настроението - направо не знам. Пак ми дожаля за него и взех че го подстригах на половин цена. Не, че бях цъфнала точно в този момент, ама к`во да се прави.
И така десетина години - през седем-осем месеца се срещаме да уточним развода "по взаимно съгласие". Уж по взаимно съгласие, ама той забрави да дойде на делото и - всичко отначало, та десет години. Байгън от разводи, ви казвам! Байгън от подстрижки с намаление!
И ето ти го един ден. (Предната вечер изгоних последното гадже, че нещо ме нервира. Изгоряха бушоните, той се шашка: "К`во ще правим посред нощ, къде ще намерим техници?!" Завайкал се като стара мома! Образува ми нерви. Млъкни, викам и дай фазомера да видя аз защо горят тия бушони, като си включа сешоара; а той ми носи отверка - да ме трепе ли искааа. Изхвърлих го още същия час. Та затова на сутринта към осем още спях, писнало ми беше от закуски.) И както си спя, някаква кола свирка пред нас. Викам си, това, както не спира, ще да е само за мен. Съседите вече са пуснали Ивана на двора и са почнали купона. Ставам, отварям вратата, а отвън - моичкият. Бившия, с неква лъскава кола. Пуснах го да влезе, ама го предупредих, че ще спя поне до 10, та ако иска да си прави кафе, в шкафа е; ако иска закуска - сам да си направи, ама тихо; ако иска, да се търкаля зад мен (ама без обувките) и да не ми досажда. Имам само едно легло, не съм Рокфелер. По едно време се събуждам, а той спинка зад мен - кротко, без обувките. Погледах го, красавец си е и туй то. Как само ми се размеква душата пред красивото. А той - изписан! Косата му - с цвят на лешник, прическата - перфектна, нали аз съм я правила. Веждите му - светли, но сключени, с трогателни косъмчета в основата на носа. Спи, като ангелче, а нежните му клепки леко потрепкват, очите му са сини, сини, сини... добре, че не се виждат сега. Устните му... ле-ле, как целуваше само с тия устни... За малко да го овъргалям, както си спи, ама се отказах. Ще вземе пак да ми пуска разни сонети - нали е поет, трета стихосбирка издаде, четох по вестниците. И все ми подарява книжка с посвещение. И как не! Нали аз ги плащам - ще ми подарява, има си хас!
Скокнах от леглото, разядосах се. Ма как ще ми спи, да спи ли е дошъл?! Взех да правя кафе, вдигнах такъв шум, че съседите намалиха Ивана, да видят имам ли нужда от помощ за въргала. А моичкият спи. Накрая треснах една чиния в пода, току до главата му. Скокна.
- К`во става? - вика.
- Време да се будиш стана, това стана - викам му. После разправя, че съм била луда. Луда съм, той си го знаеше, още преди да ме вземе, к`во ми се прави?!
- Сега казвай к`ъв вятър те е довял при мене - викам. - Пак ли за развод ще си хортуваме?
Гледам го, върти се, като обран евреин, нещо, види се, го стиска за гърлото. Накрая изплю камъчето. Ма той ги бил водел неговите в салона, бе! А аз се чудех к`ви са тези непознати клиентки непосредствено след него, а то к`ва била работата. Води ги, те ме слушат к`ви ги дрънкам, после той им казва, че не му давам развод и тъй си живее щастливо, щото никак не можел да се обвърже с друга жена, нали разбирам, той не можел без мен. Ма как да не може, бе? Десет години можа, сега изведнъж не може. Да, де, ама последния път невестата била учила право.
- И като ми извади една литература - казва, - "Дава-не дава, тука пише, че ако искаш, може и без да дава."
Искрено ме разсмя.
- Ми ти питай, бе - викам. - Не може току-така да се доверяваш. И си избирай все по-простички - такива, като мене, да не ти задирят много-много. Не само некви учени, дето гледат в небето и само ти се възторгват, пък една манджа не могат да спретнат. Аре, казвай сега, к`во е измислила онази жена, че да се свършваме най-после.
А той мига.
- К`во мигаш, бе?! -усъмних се аз.
- Питах се, дали си мислила за нас двамата.
- Ми мислила съм - казвам, щото верно съм мислила.
- За шансовете отново да бъдем заедно? - обнадеждава се той.
- Ми да - признавам си. - Иза тях съм мислила. Така си е.
Той се навежда над мен, възхитителните му устни вече са на по-малко от сантиметър от моите. Ле-ле, как ми се прииска да го ухапя, пък после...
- И какви са те? - спря ме разнеженият му глас.
- Ми нулеви, по моя преценка - казвам, без да помръдна.
Страшно ми се ядоса, ви казвам.
- Луда женоооо! - викна. Трясна вратата и си отиде много ядосан.
Та вече трета година никакъв го няма, даже и заради развода. Гледам, станал известен: четвърта книга издаде, ама този път без да плащам. Били му страшни стиховете, бил му голям талантът. Знам аз какво му е голямо! Журналистките едвам си държат микрофоните, така се разтапят. А той гледа скромно в пода и вика: "На жена ми, фризьорката, съм ги писал някога." Има си хас! И как да вярваш на сонети!?
© Ели Лозанова Всички права запазени
"мухльо с дадености"
харесах