На дядо Динко с много, много обич!
Небето го мамеше повече от всякога. Синьо и набъбнало, то едвам се вместваше в прозореца. Слънцето ей тъй си и убягваше от затвореното в рамка пространство, но облаците, издути като каделите на бабината му хурка, тези облаци като че ли носеха силата в есбе си. Напират, натискат рамката и – а-а! – да изпращи… нямаше нищо против прозорците, но предпочиташе да е от другата страна. Погледът му обхващаше белотата на болничната стая. Таванът, стените, леглата… Белота обезформяше всичко. Ако го попитаха какъв цвят е болката, щеше да отговори веднага – бяла! Когато болките обвържеха цялото му тяло и стиснеше очи,виждаше пак бели кръгове. Единствено петното на прозореца изплуваше под клепачите му синьо. Мъчеше се да погледне право в него, а то все убягваше встрани, смаляваше се, докато съвсем се изгуби. Така се смаляваха и дните пред него. Като изтекла буйна вода те шумяха зад гърба му, а бяха останали само капчици.
Какво нещо е животът – живееш го, пилееш го, ...