Сивият стоманен поглед на Дантас беше станал тежък и безмерно дълбок.
  Наместник Ханас глупаво се усмихваше, когато Бранителят му кажеше някоя дързост при редките случаи, в които двамата Небесни Избраници въобще се срещаха. Дантас безцеремонно отказваше и да присъства на всички служби в Храма, което обаче не повдигаше въпроси у забелязващите го. С предизвикателното си поведение Бранителят искаше да нагруби приближените си, да уязви подчинените си, да се надсмее над всички в този омразен нему град. Отвръщаше на Олдас с презрение и щом двамата заставаха един срещу друг, Дантас полагаше усилия да не се поддаде на желанието да пречупи врата му с голи ръце. С шеговито-подигравателния си тон Олдас нерядко връщаше хапливите слова, ала дори и тогава у него не се пораждаха други съмнения, освен в накърнената наскоро гордост на Бранителя. А ако и да се опитваше да разчете нещо друго у него, то всякога биваше възпиран от черните безплътни савани, под които хора като тях криеха мислите си.
  Дантас не бе узнал много за денонощно владеещите ума му събития отпреди половин година. Името на един град навярно имаше нещо общо с тях. Светли град. Ала нищо повече. Наскоро след завръщането си оттам, била набедена за вещица и Дантас бе убеден, че нещо несъмнено се е случило зад стените му, нещо, което и досега е останало в дълбока тайна.
  Но състоянието, в което бе пропаднал, като че ли не му даваше да предприеме никакви действия, чрез които би се измъкнал от него. Посрещаше и изпращаше дните с вида на настръхнал звяр, който чака удобен случай да се нахвърли на всеки, преминаващ покрай бърлогата му. Там той пушеше и пиеше без мяра. На прислугата съскаше предупредително да не пипат нищо, затова и дъските се бяха покрили с дебел слой от прах, пясък и хранителни отпадъци. Ботушите му, посивели и напукани, газеха с небрежност по мръсотията, а стопанинът им, освен че ги бе лишил от елементарни грижи, понякога дори си лягаше с тях на смачканите завивки и зяпаше до сутринта кривите тавански греди с нечовешка упоритост. Освен че се гневеше за щяло и нещяло, Дантас си позволи наскоро дори повече - да пренебрегне задълженията си на Бранител и то в присъствието на още двама Небесни Избраници. Единият от тях бе Бранител Олдас.    
  Първоначално в глухата му обител бе дошъл пратеник, който като не спираше да се кланя под кървясалия му поглед, бе доложил за желанието на Наместника. И едва когато вратата зад тоя нищожен човек се затвори, Дантас свали крака от масата.
  В най-просторната зала в Двореца, чиято южна стена се състоеше изцяло от цветни стъкла и която, именно благодарение на тях бе потънала в омайни тонове, го чакаха Наместник Ханас и Бранител Олдас - и двамата седящи в дълбоки кресла от скъпа кожа и съшити със светещи в тъмното конци. На стъклената маса между тях димяха три чаши с чай. Встрани имаше още едно кресло, досущ като другите две - то чакаше третия и последен гост. Никой друг не можеше да присъства на съвещание на Небесните Избраници, затова и най-близките стражници се намираха на три метра отвън и се поклониха на Бранителя, когато мина покрай тях, сякаш нищо друго освен вратите пред него не съществуваше.
  Носеше обикновен табард и риза, препасана с военен колан, бричове със зелени пришивки по ръбовете и своите стари и мръсни ботуши, по които Олдас го разпозна още при приближаването му. Бранителят се озова в мекия и топъл въздух на залата, който имаше чувството, че може да улови в дланите си. Двамата събеседници бяха полугърбом към него. Той отиде при тях с неприкрита досада и без да ги поздрави, зае мястото си сред тях.
  Отсянка на усмивка мина единствено под брадата на Наместника.
  - Скоро не сме се виждали, Бранител Дантас, бъди добре дошъл.    
 Сдържането кимване бе нещо, което воинът бе научил да използва навсякъде.
  - С Бранител Олдас отдавна говорим по един въпрос, с който е редно да занимаем и теб най-вече. Със своите успешни мисии по всички краища на познатите земи, ти, освен всеобщото уважение и похвала, си заслужи и честта пръв да казваш думата си по военните дела. И сам знаеш, че те дотолкова са обвързани с името ти, та за всеки в този град, че и извън него е пределно ясно към кого трябва да се обърне, щом се заговори за война. И нека се обърнем преди всичко към Небето с молба мъдрост да влее в разговорите, що пожелахме да проведем.
  Олдас изучаваше през това време непроницаемия Дантас, който не си личеше да слуша Наместника и щом той млъкна, Вторият меч сбра пръсти в скута си и рече:
  - Преди броени дни в града пристигна вестоносец. Беше почернял и уморен. Доложи, че на юг има раздвижване, усетено от тамошните шпиони. Книжни град. Явно лудост наново е захванала да изпива умовете на някои и с огън трябва да им се напомни цената й. Миналата година осемнайсет Небоотстъпници се бяха явили в съседния му - Мечи град. Знаеш как стоят нещата. Заловили сме толкова, ала по всяка вероятност броят им е по-голям. Осемнайсет, Бранител Дантас! Това е страшно число и е вън от съмнение, че щом толкова често получаваме сигнали за надигането на вещерски сили там, нашите действия не бива да закъсняват. Виждали сме на какво са способни нечестивите, знаем и за отровата им, що е по-заразна от проказа и носи участ, по-лоша от смъртта! Ала всичко туй ти е добре известно, та не виждам какво в повече мога да ти кажа, та да ти споделя нашите опасения. Разбираш, че говорим вече за гнездо, което трябва да бъде изпепелено с вещина, та никой от обитателите му да не избегне Небесното наказание.
  Тишината възседна цветния въздух над главите им. Красивият Дантас гледаше пред себе си отнесено, сякаш слуша приятна музика и се носи на крилете ù далеч оттук.
  И тъй той седя дълго под недоумяващите погледи на двамата Избраници, а когато най-сетне стори нещо, това беше да вземе с ленив жест чая пред себе си и да го опита.
  Връщайки обратно чашата, той се обърна към Олдас:
  - Е?
  - Очакваме решението ти. После ще уточним детайлите.
  - Бил съм там. Не е по-различно от другаде.
  - Може би е редно сам да говориш с вестоносеца...
  - Няма да говоря с никакъв вестоносец! А вашите опасения намирам за безпочвени... Нима можем да хукваме подир всяка сянка? Нека тамошните шпиони заработят по-усърдно и ако изровят нещо съществено, аз ще съм първият, който ще се метне на коня в пълно бойно снаряжение. Можете да сте сигурни в това, както в самия изгрев, който посрещаме с молба за леко и спорно денуване.
  Отпусна се Олдас в креслото си, а пръстите му си играеха по пухкавите подлакътници.
  Светлата му коса бе разбъркана по плоското му чело. Тесните му очи се бяха заковали в Дантас с нетипично спокойствие. Те не помръднаха дори когато прозвуча гласът на Наместник Ханас, желаещ да предотврати пререканията, които не бяха по вкуса му.
  - Не е нужно да се впускаме в мащабна акция, Бранител Дантас. Ти добре знаеш, че ние всякога сме се осланяли на непогрешимия ти инстинкт, в който виждаме самото Небесно осенение и сме ценяли високо мнението ти. Ние не притежаваме твоите умения и тъкмо поради туй дирим помощта ти. Навярно си прав и на Небето дори се моля да е тъй, ала недей да съдиш нашите искрени притеснения, щото за добро са те. Напротив - моля те да отпъдиш страховете ни, па макар и празни да ги намираш, като сам се осведомиш за състоянието на ония земи, за които се носи тая лоша слава.
  Но предпазливия и дипломатичен тон на Наместника не допадна на Дантас, та Бранителят изви презрително устни.
  - Да служиш на Небето е добре. Да му служиш мъдро е вече висше благо. Моята цел нивга не е била да гоня вятъра. Аз заставам на пътя му, щом доловя посоката му и всякога го побеждавам, ако ще и самите изчадия на Бездната да се спуснат отгоре ми. Един воин подбира битките си. В тях изпитвам силите и вярата си. За мен те са
  свещени. И в тях даже и срещу най-черните рожби на прокълнатия мрак, старият меч ми е най-верен другар, а Небето - свидетел, че няма друг по-умел във воденето им от мен на тоя свят! Но да тичам слепешката през пожарищата на чуждите съмнения, само защото те са се оказали по-силни от хладния разум...
  Олдас, който рядко беше тъй сериозен, разчупи новородилата се тишина.
  - Чуваш ли тътен на бурята, приятелю? Който пренебрегва жестокостта и ненаситния й глад, не го чакат светли дни. Тук вече ни бе даден ясен знак за приближаването й и последствията от него още ечат в основите на Двореца, превърнал се сам по себе си в гнездо на мрака неотдавна. Как можеш да си толкова самоуверен, когато в собствения ти дом се яви съвсем наскоро злото в мил и омайващ вид? Аз нивга не се бях усъмнявал в тая девойка - признавам си. Но доколкото знам - ти също. А се оказа слуга на сенките, магии разпращала под носовете ни... Коварна е Бездната, Бранител Дантас. Понякога да те измами тя е едва детска игра. Не подценявай властта ù. В последните години дадохме много сериозен отпор на Небесните врагове, разбулихме и унищожихме толкова много от тях, та вече си помислихме, че окончателното им премахване не е далеч. Но както всякога - злото използва изкусно човешките слабости и недостатъци, за да улеснява кроежите си. С тревожните знаци, що получаваме от известно време насам, опасенията, че ни наближават буреносни дни, в които трябва да увардим вече извоюваното, са много повече от логични. Аз, приятелю, чувам все по-ясно тоя тътен. Заслушай се и ти.
  Бранителите приличаха на два звяра, приклекнали за скок от своите места. Във въздуха край тях се сещаше някаква тежест. Тя уплаши Наместник Ханас и той понечи да вземе думата, ала Дантас го превари:
  - Познавам добре Бездната. Твърде добре.
  -В сички сме Небесни Избраници - напомни му хладно Олдас.
  - Мога ли да го забравя?
  Сега Наместникът успя най-сетне да отвори уста:
  - Когато е застрашен редът, наш дълг е да го опазим. Нищо друго не е от значение и не бива да ни отклонява, нито вплита в ненужни свади, сами по себе си неугодни на Небето. Има дела, чакащи своя вършител, така е, но той сам трябва да избере най-удобното време за тях. Казах вече, че ще чуем последната ти дума и ще се съобразим с нея, Бранител Дантас.
  И Наместникът, както всякога щом говореше на почитаемия Бранител, използва голям брой жестове, при които златото по дебелите му пръсти просветваше. А Дантас с безразличие бе приел словата му и едва дочакал те да свършат, рече:
  - Сребърно ухо. Говори ли ви това име нещо?
  - Дантас...
  - Тъй се казваше грамадното сиво куче на Бранител Готас. Него поне помните. Олдас може да каже, че е виждал на каква безподобна преданост се радваше старият Бранител от страна на четириногото. Беше черноградска порода. Носеше му почти всичко - от воинското снаряжение до полупразните гарафи, заставаше като камък до ботушите му и не смееше да шава дори. Животното не просто го обичаше - бе обсебено от присъствието му, във всяко негово движение си личеше дълбокото страхопочитание към неговия господар. Сивото ухо - тъй му викаше старият воин, защото имаше лъскава сребриста козина, а едното му ухо почти изцяло липсваше. Разправяха, че го е загубило в борба с вълци, пресекли ловните пътеки на Готас...
  - Бранител Дантас...
  Олдас бе страшно начумерен. Предупредителният му тон обаче не подейства.
  - Знаете ли как Готас загуби верния си пазач?
  Дантас се усмихна в тишината.
  - Прати го в леговището на стар, отлъчен от стадата лос, чиито дири личаха по близките пътеки. Сребърно ухо се стрелна в мрака с бесен лай, за да подгони дивеча на светло, гдето зад храсталаците го чакаха Готас и дружината му. Аз също бях там. Седях на лъскавото седло с маждрак в ръката и следях наметнатото с еленови кожи туловище на мъжа пред мен. Моят боен главатар. Не знаех какво си мислеше тогава Бранителят. Навярно къде да окачи поредния си ловен трофей, щом се върне във Верни град. Такъв бе той - дързък, велегласен и силен, непоклатим като канара. Знаете го, няма нужда да ви запознавам с вси негови черти и особености... Истина бе обаче, че ние, дето бяхме ловната му дружина бяхме единствените, които някога са виждали Готас стъписан. Защото до слуха ни не достигна ни уплашено мучене, ни копитен кънтеж. Не. Чу се нещо друго. По-диво и трижди по-силно от обичайното. Готас се надигна на коня и всички видяхме как сграби силно в пръсти жълтеникавите юзди. Сигурно и ние сме сторили същото, не помня... Но си спомням много добре - Готас бе тъй зашеметен, че можеше да слуша до последния удар на Ковача стръвнишките ревове и трополене, идещи от дупката в скалите. Той нямаше да се сети да вдигне лък за стрелба, нямаше да посегне за ножа, Небе, той нямаше дори да се сети да смушка коня, за да се спаси...
  Ние застанахме от двете му страни когато огромният мечок с окървавена муцуна се показа навън. Погледна ни с две пламнали от ярост очи и нададе такъв свиреп вой, че всички усетихме как храстите зад гърбовете ни прошепват от силата му...
  - Не сме се събрали да си разказваме ловни истории. Виж, някоя вечер в голямата зала, на трапезата, когато всички са вече пияни, за тях ще е висша чест да ги слушат.
  Наместникът се надигна неспокойно.
  - Дантас, не разбрахме всичко, ще ни прощаваш. Аз знам, че потокът на твоята мисъл е далеч по-дълбок от този на повечето люде и не се съмнявам, че по подобие на Просветител Борас желаеш да ни дадеш ценен съвет чрез мъдростта на живите събития... И със сигурност ще поговорим по-късно точно върху това. Но сега бих желал да върна обратно вниманието ти върху разискваното.
  - Разбирам.
  - Чудесно. Слушай тогава какво предлагам...
  - Къде е Просветител Борас?
  Внезапният въпрос на Дантас прекъсна речта на Олдас и той за пореден път сви юмрук гневно. Насили се да сдържи яда си и провлече бавно:
  - Оттегли се, ала преди да го стори даде своето одобрение. И благословия също.
  - Нима?
  И Дантас отново надигна чашата си с онова плавно и спокойно движение, с което  придаваше на нещо тъй обикновено неописуема изящност.
  - Е, тогаз ще последвам примера му, намирайки го и бездруго за най-удачното решение, което мога да взема сега.
  - Бранител Дантас, чакаме отговор.
  - Отговорът ви го дадох вече. Нищо не се е променило... а ако това все пак се случи, то, лично аз, господа, ще ви уведомя.
  Вече на крака кимна вяло на всеки от двамата и се запъти към високите врати, хлопайки с токовете си по дебелите, на места напукани подови плочи.
  Олдас рече глухо:
  - Няма да оставя нещата тъй, Дантас.
  - И Готас си мислеше, че знае какво прави. Неговата сляпа самоувереност му коства приятел, какъвто нивга вече не намери.
  Вратата се затвори.
  Вторият меч не изглеждаше угрижен като Наместника, на когото не обърна внимание, когато го запита дали има напрежение в Казармите. Беше по-скоро самовглъбен. Олдас бе човек, комуто бяха неприсъщи проявите на малодушие и отстъпчивост. В държанието на Дантас откриваше не толкова обида, колкото предизвикателство. Ако за Наместника или Просветителя Дантасовата реч пораждаше недоумение, то у Олдас тя заклаждаше гняв и желание за отпор от явното му несъгласие с нея.
  "Никой не познава Бездната, приятелю. Никой!"
  Ала тая кратка среща бе извикала много повече въпроси у самия Дантас, който като че едва сега бе осъзнал, че всичко си тече по старому и не е освободен от задълженията, които го извеждаха често задълго извън стените на Верни град. Имаше и друго - бе разбрал, че досега е бездействал по най-позорен начин, угнетен и сприхав в задимената утроба на жилището си. И когато го прозря, видя отстрани тази си същност, от което му причерня и едва устоя на желанието да развърти окачения зад вратата старовременен меч в омразната си сега бърлога, да я срине до основи. Обзел го бе краткотрайния гняв, след който всякога идва прояснението и той го почувства, докато стоеше залепен пред огледалото в опит да разпознае собственото си отражение. Опипа неловко брадата си, що стоеше непокътната цяла седмица и отпусна рамене. Усети най-сетне присъствието на стария Дантас, който сякаш само това бе чакал, за да влезе обратно в кожата си и да я направи  отново хладка. А с това той възвърна само за броени мигове и своето невъзмутимо и сдържано поведение, с което бе познат на всички и с което бе спечелил уважението дори на Олдас през годините. В състояние, неразкриващо и капка от личностните му характеристики - маска, която нищо и никой не можеше да смъкне от лика му и с която пиеше сутрешния си чай или колеше Небоотстъпници в калта. И никога досега тя не му бе била толкова нужна, колкото сега. Все още самоукоряващ се за допуснатото умопомрачение, без което не би унижил верния Елриг, нито би си позволил толкова
  хлапашки дръзко поведение пред Небесните Избранници, той ясно прозря, че времето го е притиснало и ветровете няма да закъснеят да го отнесат отново извън града. А може би и този момент да бе вече настъпил...
  Луната го завари да пуши навън, заслушан в хоровия концерт на щурците по още топлите от слънцето зидове. Незнайно как свърза песента им с тленността на живота. Издиша шумно и се загледа в разпадането на сивите кълбета тютюнев дим на звездния фон.
  "Бе ти отнето правото да живееш, Елин. Срещал съм вещици хиляди пъти... От тях се свива стомаха, завива се ума, облъхва те студенина. Много пъти. Толкова много пъти... И Небето да ме срази на място, ако ти бе такава".
  Не спеше, защото знаеше, че и тази нощ ще е безсилен да отблъсне измамния й образ, изникващ в сънищата му. Не проумяваше, че сам го зове в отчаян опит да съхрани спомена за нея и подсъзнателно се питаше безспир дали е гузна съвест или Небесен знак.
  Нощ след нощ в дълги, самоукорителни и гневливи монолози в малките часове, когато притискаше с длани пламнало чело и проклинаше съдбата си. Болеше го. И болката проникваше все по-дълбоко... правеше го неспособен да мисли за друго, освен за премахването й.
  "Ние сме инструменти на Небесната милост и възмездие... Аз съм този, който издава присъди, моята дума се слуша! И щом някой си е позволил да посегне над правата ми, да наруши тоя свят закон, той не може да е Небесен служник!"
 Лулата се прекърши в дългите му пръсти. Пепел се поръси по земята.
 "Който предаде Елин, предаде Небето!"
 Вдигна кървясали очи към черните очертания на Двореца. Покрай най-високите му тераси се стрелкаха прилепи.
 "Там спи някой мъртвец! Присъдата му вече е издадена! О, Небе, влей ми гнева си, благослови ръката ми, която ще се стовари без жал върху скритите ти врагове и прокълни навеки костите им, що ще разпилея от всички познати мостове над Леден камък!"
  Мрак застла пътя на мислите му. Сенчеста стана и душата му.