Лизи бръкна в джоба на панталона си сигурно за стотен път през последния час и стисна бележката. Не й трябваше да я поглежда. Прецизният му почерк бе пред очите й.
„Трябва да вървя. Съжалявам.“
Стомахът й бе свит на топка. Тревожеше се какво Велахе ще му стори. Тревожеше се и какво той ще направи на Сянката. Тревожеше се, че нещо ще се случи и никога нямаше да го види отново. Беше й казал, че тя е научила за тях. Би ли му забранила да я вижда? Или щеше да предпочете да ги измъчва бавно, оставяйки ги да се страхуват какво ще се случи?
Елизабет се молеше единствено да не й го отнеме. Стига той да беше жив, всичко останало беше поправимо. Само трябваше да приключи с всичко възможно най-бързо. Затова, когато днес Иснани им бе съобщила, че избират жрици, които да танцуват пред а‘азвамa, семейството му и Велахе на Лунният фестивал, тя бе първата, която пожела да участва. Но не беше единствената. Имаше само десет места и твърде много Сенки, които искаха да получат обещаният от благодетелката на храма дар.
Елизабет щеше да си спечели място. Дори и това да означаваше да играе нечестно.
Но преди това трябваше да открадне медальона от врата на Главния жрец.
– Сигурна ли си, че още е вътре? – попита я Рамая.
Двете бяха застанали в една ниша в близост до кабинета на Иснани и чакаха вече от десет минути мъжът да излезе от там. Принцесата вдигна ръка към устата си и понечи да загризе нокътя на палеца си, но после се усети и рязко я свали обратно.
– Нелил каза, че е там. – отвърна Елизабет.
Честно казано, беше малко изненадана, когато попита един от стражите дали знае къде е Главният жрец и след няма и пет минути съвсем друг я намери и й докладва. Буквално – удари пети една в друга, застана мирно и й съобщи какво е местоположението на Гириш. Само където не й козирува. Лизи се усмихна. Имаше си предимства да си жената на шефа.
– Много време вече е там. – изпротестира Рамая и отново посегна да захапе нокътя си: – Какво толкова може да прави вътре?
– Какво може да прави където и да е? Основно бучи и бръмчи.
– Може да го прави по-бързо.
Този път Рамая захапа пръста си. Елизабет дръпна ръката й и я стисна леко.
– Не се тревожи толкова. Ти само трябва да го разсееш. Аз ще взема медальона.
– Да, изобщо няма за какво да се тревожа. – усмихна й се леко Рамая: – Само се каним леко да преджобим главния жрец на храма.
Който по всяка вероятност отвличаше жрици и държеше в подземието си психически нестабилни канибали. Лизи виждаше кое може леко да я притеснява. Чарли всъщност бе казал, че Рамая е по-добра от двете, но всички се бяха съгласили, че участието й ще се ограничи само до това да заприказва някак Гириш.
– Не е нужно да правиш нищо, което не искаш. – каза й Лизи. Отново стисна ръката й и се усмихна криво. – Даже предпочитам да останеш тук. Брат ти и сега не ми е най-големият почитател.
– Там не е почитател на нищо вълнуващо. – заяви й Рамая и стисна ръката й в своята: – А и аз определено искам да участвам в това приключение, просто… не очаквах да е свързано с толкова чакане. Това е.
– В книгите никога няма толкова чакане. – съгласи се Елизабет и двете се засмяха. След малко, когато принцесата отново забоде поглед във вратата, Лизи се прокашля. – Слушай, за да не полудееш, искаш ли да ми обясниш нещо?
– Какво? – вниманието на Рамая в миг се премести от вратата към нея.
Елизабет отново прочисти гърло.
– Знам, че червените гривни се носят от двойки, но съм виждала гривни със златни и сребърни мъниста, както и такива, които са по-тънки или пък много широки. Или пък оплетени с още цветове, освен червеното. – на този етап принцесата напълно беше забравила за вратата и я зяпаше с кръгли, блеснали очи, без дори да мига. Лизи облиза устни и се насили да продължи: – Не знам какви са разликите и дали се носят в различни… случаи.
– О, различни са. – каза веднага Рамая, а погледа й просветна още повече, като освен чистото любопитство и желание, дори атмата й започна да се проявява, давайки им допълнително блясък: – Важното е основно да са червени, но може да вплетеш и различни нишки. Например, ако любимият ти има красиви зелени очи или твоите са зелени и искаше всеки път да се сеща за тях, като ги погледне, да сложиш зелена. Някои жени дори вплитат части от косата си в тях, за да може винаги частица от тях да е с него или нея. И големината няма значение, само мънистата и броят им. Ако сложиш много мъниста, но повечето са златни, това означава, че двамата се виждате и сте сериозни, но нямате никакви обещания все още. Ако преобладават сребърните, означава, че планирате да се ожените. – при това атмата озари погледа й: – Гривните без мъниста се ползват при церемонията. Естествено, ако не може да си позволиш цяла гривна с мъниста, можеш да сложиш само едно. Смята се, че сребърното ще донесе благословия на избраният ти и ще го закриля.
– Сребърно мънисто. – повтори замислено. При положение, че среброто бе най-ценният метал тук, със сигурност би донесло закрила на любимият ти. Най-малкото можеше да поживее доста прилично, ако закъсаше за пари и го продадеше. – Трябва ли гривните да са комплект?
– Само при официалната церемония, за да се намерят една друга и да свържат съдбите ви в една. Иначе не е необходимо да са еднакви, но е добре и двамата да си разменят. – обясни замечтано Рамая и дори въздъхна леко: – По принцип има и готови гривни, но връзката е по-силна, ако сама направиш тази за човека, на когото искаш да я подариш. Така влагаш в изработването им чувствата и атмата си и те винаги ще се намират, каквото и да се случи.
– Значи жена може да предложи гривна на мъж?
– Разбира се, че може. – отговори й далширата и я изгледа с любопитство: – В Рива не може ли?
– Няма закон срещу това, но ще бъде скандалът на годината. – отвърна Лизи и се усмихна леко. – Там хората са доста по-… консервативни. Ако някой от там ме беше видял да целувам Сам в градината по-рано, щеше да ме обяви за жена без никакво възпитание и морали.
– Само заради една целувка?
– Проявите на близост са само за спалнята. След сватбата.
– Чак тогава? – изгледа я потресено далширата: – Ами ако двамата не се харесат?
Елизабет повдигна рамене.
– Много рядко има значение. Браковете често са уредени. Поне при благородниците и по-заможните хора.
– Значи в Рива не можеш сама да си избереш партньора? – Рамая изглеждаше наистина потресена от откритието си. Явно беше научила езика, но не беше обърнала голямо внимание на нравите им. – Това е ужасно, Лин!
– Не е ли същото и за далширите и имперското семейство като цяло? – попита я Елизабет. – Бракове, с които да се скрепят съюзи и да се затвърди властта?
– Същото е. – съгласи се Рамая: – Само че след година вече мога да се оженя и по любов и дори още няколко пъти, просто защото са хубави.
Елизабет нямаше как да не се засмее, но после поклати глава.
– Не мисля, че мога да деля някого с още един друг човек, какво ли остава за още четирима.
– Защо ти трябва да делиш? Те ще делят теб.
Елизабет сбърчи нос ужасено.
– Едва се оправям с един. Какво ще правя с още? – Рамая изсумтя развеселено и Лизи допълни: – Пък и са ми казвали в прав текст, че няма да ме делят.
– Трябва да признаеш, че е много романтично да ти каже това. – при това Рамая въздъхна леко: – Повечето мъже не биха казали нещо такова.
– По-скоро ми го изръмжа, отколкото ми го каза, но да. – Лизи се ухили. – Нямам търпение да го уведомя, че е бил романтичен.
– Може би трябва да му дам да прочете някоя от книгите ми, за да добие по-ясна представа какво се прави. – каза замислено далширата: – Мислиш ли, че ще го направи?
– Той вече има опит в четенето на такива книги. – измърмори Елизабет и се облегна на хладната стена. При учуденият поглед на принцесата, поясни с известно неудобство: – С такива ме научи да чета и говоря хайрански.
– О! – Рамая определено не беше очаквала точно това обяснение и й отне няколко мига да премисли информацията, преди да потупа утешително Лизи по ръката: – Съжалявам, явно няма да стане много по-добре от това. Но поне е хубав, нали? И те обича.
– Как набързо го отписа. – бутна я по рамото с престорена гримаса Елизабет. – Може пък да се научи, откъде знаеш?
– О, със сигурност би могъл да се научи. – побърза да се съгласи с нея Рамая, преди да се усмихне леко: – Само че не живеем чак толкова дълго.
Думите й веднага предизвикаха стягане в гърдите на Елизабет, но девойката побърза да изтика неприятното усещане от истината в тях някъде надълбоко, като същевременно пак я цапна. Чудеше се кога ли някой щеше да я тикне в тъмница за нападение над далширата.
– Хората едва ли знаят колко си заядлива – иначе никога нямаше да си любимата им принцеса. – каза й Елизабет. Рамая само се ухили още по-широко. – Знаеш ли как се плетат тези гривни?
– Разбира се. – потвърди й, а погледа й отново проблесна от вълнение: – Учим се на различните плетки още от деца.
Лизи кимна. Изведнъж дланите й започнаха да се потят и тя ги изтри в крачола на панталона си. Наистина не знаеше защо започна да се притеснява толкова, при положение, че Рамая много очевидно очакваше следващият й въпрос и може би дори нямаше да я изчака да го довърши, за да се съгласи. Въпреки това откри, че устата й е пресъхнала и трябваше да преглътне няколко пъти, преди да събере смелост.
– Мислиш ли, че…
Вратата на кабинета се отвори. Елизабет едва успя да отчете, че Гириш излиза в коридора, преди далширата да профучи покрай нея. Лизи изруга под нос и затича след принцесата. Очакваше тя да спре пред жреца и да го заприказва – както се бяха разбрали. Вместо това, за неин ужас, далширата продължи да тича по коридора с всичка сила, като накрая се престори, че поглежда зад себе си и се блъсна в Гириш.
Мъжът политна назад със стреснат вик, като в последния момент преди да падне, Рамая го сграбчи за предницата на робата и го задържа.
– Внимавай къде ходиш! В коридорите не се тича! – прогърмя гласа му. Лицето му беше почервеняло от гняв, който въобще не се стопи, като осъзна кой е пред него. – Луната ми е свидетел, Фараз-авазари, не сте на пет да търчите по този начин!
– Извинете, к’ахин. – каза смутено Рамая, а страните й се обагриха в червено, докато свеждаше глава: – Бързах, за да отида да помагам с украсяването на храма за фестивала.
Той изсумтя сърдито, избута ръцете й от себе си и нагласи робата си. После погледът му попадна на Елизабет и челото му се набръчка още толкова.
– След като приключите с украсата, и двете отивате да чистите риба в кухнята! – по лицето на Лизи трябваше да се е изписало възмущение, защото той й се озъби: – За всички е ясно, че имаш лошо влияние над нея! Луната само знае защо Амартани продължава да контактува с такива като теб!
– Аз съм екзотична за Хайрани. – заяви Елизабет. – Сигурно е заради това.
Рамая притисна ръка към устата си. Гириш обаче не оцени хумурът й много високо.
– Марш! И двете!
Принцесата грабна ръката на Лизи и я задърпа тичешком напред. След високо прокашляне от страна на Главния жрец, забави до бърз ход.
– Трябваше само да го заговориш! – прошепна й Елизабет.
– Не можех да изпусна такъв шанс. – оправда се Рамая, като в същото време продължаваше да я тегли след себе си.
Елизабет издиша раздразнено. Наистина беше на пет.
Изчака да завият по друг коридор, преди да попита:
– Взе ли го?
– Не точно. – отговори й смутено.
Елизабет я дръпна, за да спре.
– Как така „не точно“, Рамая?
– Ами… – далширата сведе поглед надолу като виновно дете, но след малко го вдигна и я погледна в очите: – Щях да го взема, наистина. Бях го хванала, но когато дръпнах – той не се откачи, нито се скъса.
Лизи си пое дъх, преброи до пет и издиша бавно. Погледна назад, чудейки се дали не могат да организират още едно случайно блъскане в жреца, но бързо отхвърли идеята. Ако опитаха отново, той със сигурност щеше да заподозре нещо.
Нечистите да го вземат.
– Всичко е наред. – каза колкото на Рамая, толкова и на себе си. – Има и други начини.
– Какви?

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay