Чарли остави Елизабет в храма малко след полунощ. По принцип на никого не бе разрешено да влиза или излиза след десет вечерта, но стражите я пуснаха без проблем. Взе стълбите към етажа си по две наведнъж, а когато намери стаята си тъмна и празна, разочарованието я жегна, макар и да не бе очаквала наистина Велахе да е освободила Сам.
Известно време поседя на леглото, прегърнала възглавницата му и опитвайки се да не оставя мрачните мисли да я смажат, но колкото повече стоеше там, толкова по-трудно ставаше. Може би щеше да е най-добре да заспи. След липсата на сън предната нощ бе уморена, но някак не можеше да си представи как тя ще се сгуши в завивките спокойно, когато знае, че Сам е при онази жена и прави Боговете само знаят какво с нея или по нейно нареждане.
Изправи се рязко и започна да обикаля малката им стая, все още стискайки възглавницата му. Трябваше да направи нещо, преди да се побърка съвсем. С Чарли се бяха разбрали да изчакат с взимането на медальона. Не знаеха какво ще открият в подземието под училището. С еднакъв успех можеше да е точно каквото мислеха, че ще намерят или пък мазе, където се държат неща, които жреците не искат някой случаен да намери. Така че двамата решиха, че ще е най-добре да са сигурни, че ще има някакви доказателства и затова – Лизи щеше да държи под око склада. Щом усетеше нещо през стените, щеше да се свърже с Чарли, който щеше да повика Сам да му помогне с нещо навън, докато тя открадне медальона.
Естествено, това беше при условие, че Сам въобще се прибере в храма.
Лизи захвърли възглавницата на леглото и излезе. Тичешком и на пръсти се спусна обратно по стълбите, а после се насочи директно към склада. Ако уловеше дори най-слабото излъчване от там, щеше да приключи с всичко още сега. Може би дори Велахе щеше да е достатъчно ядосана от вмешателството, за да загуби интерес към Сам. Наивно или не, надеждата я окрили и я направи напълно сляпа и глуха за фантомите в бурканите по рафтовете. Интересуваше я единствено лепкавото усещане.
Но него го нямаше.
Елизабет остана там дълго време, а после обиколи целия коридор и дори излезе до училището, но колкото и да искаше да намери нещо, то така и не се появи.
Когато се прибра отново в стаята, Сам още не се бе върнал.
При нея. Още беше при нея.
Щеше да отива при нея всеки път, щом тя го повикаше.
Щеше да избира винаги нея.
Когато сълзите залютяха на очите й, този път Елизабет не ги спря. Сви се на топка на леглото, зарови лице във възглавницата му и се помъчи да намери някаква утеха в миризмата му. Дълго време не успя, измъчвана от собственото си въображение и гласчето в главата й, което й повтаряше, че е безполезна, безсилна да промени каквото и да е и никога няма да може да има бъдеще със Сам – поне не и щастливо. Дори не знаеше кога е заспала. Болката още я задушаваше, когато отвори очи в съня.
Сам стоеше пред нея. Вече бе обвила ръце около него, преди дори да е осъзнала съвсем, че е той.
– Добре ли си? – попита го.
– Да, а ти? – попита я бързо Сам. Тревогата караше кълбета дим да се отделят от тялото му. – Нямаше те почти цяла нощ.
– Нищо ми няма. – увери го. Или поне се опита. Не искаше да му признава каква развалина е, но димът му се завихри по-бързо, затова промърмори: – Не можах да заспя.
Сам я целуна нежно по челото и я прегърна по-силно.
– Съжалявам, амара. – каза й тихо.
– Няма за какво. – Лизи се насили да се усмихне. Последното, което искаше, бе той да се чувства виновен за нещо, което бе напълно извън контрола му. Вдигна ръка и нежно погали един малък вихър тъмнина на лицето му. Под пръстите й той се успокои. – Всичко наред ли е? С теб? Тя… – затвори уста. Дори не можеше да се насили да го попита.
– Днес съм статуя. Държи ме в ъгъла и не ми обръща внимание.
Елизабет знаеше, че не й казва цялата истина, но кимна. Бе твърде голяма страхливка да го попита за онова, което премълчаваше. Но се оказа, че няма нужда. Сам я познаваше достатъчно добре.
– Не съм я наранявал днес. – каза й, приглаждайки косата й назад. – Не и днес.
Лизи кимна отново и после сведе глава.
– Съжалявам. – каза му. Преглътна. – Ако…ако имаш избор… ако тя изобщо ти даде такъв… Не мисли за мен. Избери себе си, Сам.
Искаше й се да можеше да обвини Велахе за тези думи, но отдавна знаеше точно каква е. Когато ножът опреше до кокала – Елизабет щеше да избере себе си. И винаги щеше да избере Сам. Винаги. А когато ставаше дума за демон, ножът винаги бе между ребрата, на милиметри от сърцето.
Убиецът й обаче бе застинал неподвижен, вероятно шокиран от думите й. Бе едно да му каже, че когато е ранен, няма проблем да се храни от пияница, който вероятно тероризира семейството си. Беше съвсем друго да му каже, че няма да го съди, ако убие безпомощното момиче, което сам бе отвлякъл и измъчвал.
Тъкмо повдигаше глава, за да срещне погледа му, да каже нещо, с което да прогони напрежението, появило се в тялото му, когато Сам я избута грубо от себе си и я удари в лицето. С всичка сила. С юмрук.
Елизабет се стовари на земята.

Беше се забавил твърде много.
Малора се беше промъкнала до него, без той да я усети. Как, нечистите да го вземат, не я бе чул? Как, когато звукът на токчетата й си бе прогорил място в ума му?
Нареди му да не прекъсва съня. После му заповяда да я нарани.
И сега Сам с ужас наблюдаваше как Елизабет, неговата амара, е застинала на пода в кабинета му, а от ъгъла на устата й се стича струйка алена кръв.
В ухото Малора измърка доволно:
– Точно така, самашей. Искам да я удряш, да я разкъсаш бавно на парчета, а когато вече нищо не остане от нея – да я събереш на ново и да започнеш от начало. – Сам можеше да усети дъха й по ухото си, но не можеше да направи нищо, за да я спре. Атмата й го държеше здраво в клещите си, затягайки се около него по-силно всеки път, когато той се опиташе да се съпротивлява на волята й: – И ще я държиш възможно най-дълго. Няма да прекъсваш съня за нищо на света. Ще я пречупиш. Ще смажеш всичко, което я прави нея. И дори тогава няма да спреш. Започвай.
Сам направи крачка към Елизабет в съня, преди да успее да се спре. Тя тъкмо надигаше глава. Уплашеният й поглед го прониза като с нож, накара го да стисне зъби и да опъне веригите на заповедта. Щеше да успее. Заради Лизи щеше да успее.
– Започвай, самашей.
Думите й се стегнаха като стомана около същността му. Тя беше кукловода, заповедта й бяха куките, които го караха да се движи. И той бе абсолютно безсилен да направи каквото и да е, освен да се подчини.
В името на Боговете, наистина бе вярвал, че ще успее да й се противопостави, когато става дума за Елизабет.
Глупак.
– Сам?
Молбата и страхът в гласа й го убиваха. Сините й очи не го изпускаха, пълни с несигурност. Сам видя кога надеждата в тях се стопи и се замени с разбиране за онова, което я очакваше. Но неговата амара не се сви. Не, тя изправи малките си рамена, а на бледото й лице се появи малка усмивка, която не трепна дори когато той сковано се приведе, сграбчи я за косата и я повдигна.
– Всичко е наред. – каза му, мъчейки се да не допусне гласът й да потрепери от страха, който въпреки всичко правеше въздухът тежък. – Всичко ще е наред.
Дойде му да закрещи, но не можеше да стори дори това. Вещицата му беше забранила да говори. Беше му забранила и да показва каквато и да е емоция. Можеше единствено да я наранява, без дори да може да й се извини. Времето тук течеше по-бавно, отколкото в реалността. Оставаха часове. Часове, в които да й причинява болка.
Не можеше да го позволи. Щеше да се бори за нея.
Очите им се срещнаха. Нейните се наляха със сълзи, когато отново се изправи лице в лице с безчувствения Силует от кошмарите си.
Съжалявам, мислеше си.
Съжалявам, повтаряше й, докато я захвърляше към стената.
Съжалявам, изкрещя в ума си, когато стаята около тях изчезна и Елизабет се оказа в центъра на добре познатият й кръг светлина, заобиколен от пълен мрак.

Ужасът я заля, но Елизабет се опита да го изтика. Наистина се опита. Повтаряше си, че това няма как да продължи дълго. Повтаряше си, че той не го прави нарочно. Повтаряше си, че той я обича. Докато Сам режеше парченца от нея, докато чупеше костите й, докато я душеше, давеше и гореше, тя се опитваше да потъне в себе си, да се отдели от онова, което се случваше с тялото й, да си спомни гласът му, когато й казваше, че я обича. Но след всеки път, в който я убиеше и я върнеше, за да започне отново, ставаше все по-трудно.
Опита се да избяга. Надяваше се, че той ще намери някаква вратичка, която да й го позволи. Тя да тича, а той да я гони, но без никога да я хване.
Не се получи. Сам просто отдели от собствените си сенки и я прикова към пода. Към светлия кръг.
Наистина се опита да издържи. За себе си и за него. И ако трябваше да се справи единствено с болката, може би щеше да успее. Той не й причиняваше нищо, което да не й беше правил преди. Но сега беше различно. Сега тя го обичаше. А когато погледнеше към лицето му… Изражението му бе онова, което най-накрая я пречупи. Студено. Безчувствено. Точно каквото беше преди.
След това Елизабет бе загубена. Кошмарът я погълна, по-страшен от преди. Сам не й остави нищо, освен болката – онази отвън и онази отвътре.
Предадена. Унизена.
Дали още я обичаше? Или тя му бе наредила да спре? Да забрави коя е?
Какво друго обяснение имаше ръката му дори да не потрепва в опит да се противопостави, когато Елизабет го помоли да спре?
И тогава той се отдръпна. Лизи ихриптя. Кръв и сълзи я давеха, но за момент мисълта, че всичко е свършило, я накара да го погледне с надежда.
Срещна само безразличие.
А после три мори се отделиха от заобикалящата ги чернота и й се нахвърлиха.
Елизабет заплака.
Нямаше представа колко пъти Сам отне живота й – само, че когато го стореше, всичко спираше. Поне за миг не чувстваше абсолютно нищо. Просто не съществуваше. Когато той я върнеше отново, цяла и здрава, за да започне отначало, само мисълта за тези секунди покой я крепяха. Чакаше ги с нетърпение. Както едно време.
Постепенно молбите й да спре се превърнаха в молби да я убие. Сам никога не й угоди. Мъчеше я методично, следвайки някакъв план, от който никога не се отклоняваше. И макар и да не го искаше, Елизабет започна да изпитва гняв. Към него. Никога не си бе позволила да повярва в думите му, че няма да я нарани отново, защото знаеше, че не зависи от него. Поне така си мислеше. Но сега, докато той пукаше с нагорещено шило окото й, осъзна, че на някакво ниво всъщност е очаквала той да я предпази.
Как, нечистите да го вземат, животът й се бе превърнал в това? И кога най-накрая щеше да се научи, че в края на краищата е сама?
Остра болка, нямаща нищо общо със Сам, прониза лицето й. Елизабет застина, озадачена. Беше почти като…
– Лизи! – нечий глас я повика отдалече. Последва нов удар. Нов шамар. – Елизабет! Събуди се!
Лизи отвори очи. Рамая седеше надвесена до нея. Очите й бяха пълни с тревога.
Леглото. Беше в леглото. В стаята. В храма. Не в кръга от светлина.
– Слава на Луната! – въздъхна далширата. – Опитвам се да те събудя от десет минути…
Елизабет се изправи и я прегърна с всичка сила, дишайки на пресекулки. Принцесата не каза нищо повече. Не я попита нищо. Само обви ръце около нея, започна да я гали по косата и леко я залюля.

Сам опита, не престана да се опитва през цялото време, но не успя да направи абсолютно нищо, за да се спре. „Нека да я боли.“ Това му беше заповядала Малора и това правеше Сам. С всеки вик на Лизи, с всяка сълза и молба, усещаше, че каквато и душа тя да беше успяла да намери в него – вече я нямаше. С всяка капка кръв я губеше. Беше й обещал, че няма да я нарани никога повече, че няма да й се налага да види онова място от кошмарите и я беше излъгал. Не можеше дори да произнесе името й, да каже или направи каквото и да е, за да й покаже, че не е изоставена тук сама с… него. Да я увери, че помощта идва.
Сам почти си отдъхна, когато Рамая най-сетне изтръгна Лизи от съня. Никога досега не бе поддържал два съня едновременно, но се бе справил. Беше показал картина от случващото се с Елизабет на принцесата и това се беше оказало достатъчно тя да скочи от леглото и да я потърси. Дали бе разбрала, че той се е докосвал до съзнанието й – Сам не се вълнуваше. Лизи бе свободна. Сега обаче трябваше да отвори очи и да види жестоката усмивка на Малора. Миризмата на орлови нокти и кехлибар не беше заслабнала и за миг, докато тя седеше и го наблюдаваше. У него нямаше и капка съмнение, че тя се наслаждава на знанието, че го кара да изтезава Лизи, въпреки че не можеше да види как точно.
– Браво, самашей. – измърка доволно. – Справи се чудесно.
При звука на гласа й червено перде падна пред очите му. Скочи на крака и се хвърли към нея. Малора се изсмя, когато веригата се опъна, но смехът й бързо заглъхна, когато, оголил зъби, Сам се пресегна и дръпна дебелите метални бримки. Металната пластина на стената изскърца. Пропука се. И с тежък метален звън веригата тупна на земята.
Кучето вече не бе вързано и сега щеше да я разкъса на малки парчета.
От сенките по ъглите се отделиха снопове и за пръв път Сам видя нещо ново в погледа на вещицата.
Страх.
Сам се възползва от временното й разсейване и се пресегна към нея. Искаше да я убие със собствените си ръце.
– Спри.
Зеницата на лявото й око проблесна. Перлата със същността му.
Заповедта се стовари върху него със силата на свлачище от хиляди тонове гранит. Сам застина на място. Спря дори да диша.
Малора остана на място за няколко удара на сърцето, след което усмивката отново пропълзя по лицето й.
– Не така, самашей. – гласът й беше подигравателен.
Кучката пристъпи към него и плъзна показалец по протегната му към шията й ръка. Магията й проникна в него, гнусна и мръсна, впи се в тъмата му и остави сребристо бяла линия след себе си. Сам изръмжа тихо и се опита да помръдне, а вещицата се изсмя доволно, когато не успя.
– Ти си нищо, самашей. Паразит, също като фантомите. Празна черупка. Съществуваш, само за да ме забавляваш и да ми служиш. – вещицата се доближи съвсем. Приведе се леко, така че само няколко милиметра деляха ръката му от шията й. Едно движение и щеше да счупи врата й, а после да изтръгне сърцето й, но не можеше да го направи и тя го знаеше: – Ще идваш всеки път, когато те повикам и ще лазиш в краката ми за капчица внимание. Ще изпълняваш всяка моя поръчка, защото това е целта ти. Ти си нищо без мен. Нямаш воля, нямаш чувства, защото нямаш душа. И ще е добре най-накрая да го запомниш. – измери го с поглед, сякаш бе нещо гнусно и лепкаво, залепнало за обувката й. – Никой не би те докоснал.
– Ти със сигурност нямаш търпение да се търкаляш с паразит. – изплю през схванати устни Сам.
Малора го зашлеви със сгърчено от яд лице. За момент му се стори, че наистина този път може и да го убие, но тогава тя отново се усмихна:
– Малката ти курва със сигурност няма да те погледне отново повече. – нокътя й продължи да се плъзга по ръката му и да го белязва отвътре, когато тя с почти момичешки кикот добави: – Ако въобще е в състояние да вижда каквото и да е повече.
Вещицата си тръгна след това, но не й преди да му нареди да не мърда от тук. Не искаше да го пусне да потърси Елизабет. Смяташе, че заповедта е изпълнена и Сам я е пречупил, затова не искаше да допусне той да й помогне. Той не бе убеден, че не е сторил точно това. Беше го видял в очите й. Беше го подушил по кожата й. Беше го чул във всяка молба да я убие.
Беше я предал.
Притисна очите си с ръка за момент. Преглътна трудно и не само заради нараненото си от оковата гърло. Елизабет никога не го бе молила да я довърши. Нито веднъж в кошмарите в началото. Дори когато той знаеше, че й се иска, тя бе намирала някакъв скрит резерв инат и вместо това го бе заплювала. Нито веднъж не се бе предала.
Но сега? Сега го бе допуснала до себе си. И Сам я бе наранил така, както единствено той можеше да я нарани.
Гневът го гореше отвътре, но шибаната заповед не му позволяваше да помръдне от това място на пода. Не можеше да направи дори крачка.
Той изръмжа в безсилието си, а му идваше да крещи и руши, и убива.
Сянката, сякаш усетила някак желанието му дори в това си състояние, изхъхри и се раздвижи.
На Сам му се искаше да каже, че това, което направи, бе единствено за да я освободи, но щеше да излъже. Голяма, голяма част бе, за да си го върне на Малора. Защото нямаше как иначе.
Уби я. Събра сенките от стените и пода, оформи ги в шип и я прониза в сърцето с него. Тя се отпусна и издиша за един последен път и с този дъх излезе и душата й, която започна да витае из тъмницата.
Сам я игнорира. За нея всичко бе приключило. Той никога нямаше да е свободен.
Седна на пода и отново покри лицето си с ръка. В ума си не можеше да спре да чува писъците на Елизабет.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay