Елизабет бързаше да се махне толкова много, че магията, която караше стъпалата да изникват, не й смогваше. Не дочака последното, ами изскочи навън, озовавайки се за втори път днес в обраслия заден двор на къщата. Въпреки че бе внимавала на идване, повече от любопитство, отколкото защото вярваше, че ще трябва да бяга, през нощта всичко изглеждаше различно. Или по-точно не изглеждаше никак, защото Лизи едва успяваше да различи ръката пред лицето си. Отне й няколко мига да привикне с тъмнината, а после още толкова, за да се ориентира къде е желязната врата на оградата. Изтича до нея, препъвайки се два пъти в разни неща по земята, и я дръпна силно. Тя изтрака, но не се отвори.
Елизабет се плесна по челото, спомняйки си как Израри измъкна ключ от деколтето на роклята си, за да отключи. Погледна вратата криво, а после закрачи по дължината на оградата първо в едната посока, а после и в другата, докъдето смееше, защото не искаше някой войник да я види от улицата. Нямаше обаче липсваща решетка, през която да се промъкне, нито някой камък или забравен сандък, който да използва да се покатери. Не че изгаряше от желание да го прави така или иначе. Като се започне от наранените й ребра, мине се през това, че не беше катерила нищо по-високо от малкия подиум, на който шивачките я караха да се качи, за да вземат мерки за роклите й, и се приключеше с острите върхове, които стърчаха на равни интервали от оградата, определено би предпочела да прави почти всичко друго в момента. Но за да стигне до там, първо трябваше най-сетне да се махне от тази проклета къща.
Върна се до вратата, която изглеждаше поне малко по-удобна и безопасна, изгледа я преценяващо от горе до долу и след един кратък поглед през рамо към светлината от все още незатворената дупка към тъмницата, се увери, че металния прът е добре закрепен в колана й и започна да се катери. Добре, повече да пуфти, охка и тропа, отколкото да се катери, но нямаше кой да я види. Някъде по средата на упражнението стигна до заключение. Наистина й беше омръзнало от този глупав ден.
Нямаше ясен спомен как се изкачи до горе – на моменти болката в ребрата й я заслепяваше напълно. Не смееше и да почине, защото вдигаше достатъчно шум, за да накара дори някой суеверен войник да дойде и да провери какво се случва. Стисна зъби, преметна единия си крак от другата страна, но когато опита да направи същото и с другия, осъзна, че е заклещен между някой от флоралните мотиви от ковано желязо на вратата.
– Защо нищо не може да е лесно! – изръмжа под нос Елизабет и започна ядно да се опита да го освободи.
В следващия момент действително изтегли крака си, но ботушът си остана в решетките, а тя полетя към земята. Стовари се с нисък стон и за няколко блажени секунди светът наоколо изчезна. Завърна се заедно с болката. Елизабет дори не можеше да проплаче, докато се завърташе по гръб, защото дори плиткото дишане беше като огън, чийто пламъци облизваха счупените й кости. Остана така, загледана в мудното движение на сивкавите облаци, които скриваха звездите в небето. Сякаш някой беше решил, че дори тази светлинка е повече, отколкото тя заслужава.
Сълзите защипаха очите й. Облекчението, че се е измъкнала, отмиваше страха ѝ и желанието да се самосъжалява се завръщаше. Лизи изтри влажните си страни припряно и бавно и мъчително седна. Чорапът на босия й крак веднага попи и малкото влага от земята. Девойката въздъхна примирено и изкуцука до проклетата врата, за да си вземе ботуша. Ботушът, който Израри й зае. Богове, надяваше се жената да се оправи. И Ръдфорд.
Погледът й самичък се насочи към отвора в земята. От тук вече съвсем не можеше да го види – едно дърво и всичката буйна растителност го скриваше. Въпреки това обаче видя нещо, което я накара да застине, а пък сърцето й – да заподскача.
Финиан Калахан се прокрадваше към нея.
Защото днес беше най-ужасният ден в историята на ужасните дни!
Елизабет затегли ботуша си по-силно, а пък страшникът, разбрал, че е разкрит, изостави опитите си да е незабелязан. В ръката му се появи не камшик от пламъци, какъвто бе използвал на бала, а меч. Дългото му острие караше тревичките по пътя му да припламват и да изгарят. А ако се съдеше по физиономията на Калахан, нещо подобно очакваше и нея.
Ботушът й изхвръкна от капана си толкова рязко, че Лизи залитна назад. Използва инерцията, завъртя се и побягна по уличката. Чу как Финиан прехвърли оградата за секунди. Очевидно съвсем беше полудяла, защото първо се подразни, че тя е трябвало да я катери двадесет минути, а той сигурно просто я е прескочил, и чак после си даде сметка, че е много, много по-бавна от него.
Огънят от меча му осветяваше улицата пред нея, а когато Лизи започна да усеща и топлината му, се хвърли с писък настрани. Сгромоляса се на земята и със стон побърза да се обърне, така че да може да го вижда. На лакти започна да се избутва назад, а той пристъпваше с едри, ядосани крачки към нея и с толкова силно стисната челюст, че Елизабет нямаше как да е сигурна дали припукването идваше от магическия меч или от някой пукнат зъб.
– Ще си платиш – изръмжа й страшникът.
Колко мило от негова страна, че я уведомяваше. А пък тя си мислеше, че иска да изтанцуват още някой валс.
Финиан се приведе и сграбчи яката й, издърпвайки я грубо на крака.
Елизабет го халоса с ботуша си в лицето. Страшникът обаче не я пусна, както тя очакваше. Вместо това премига тъпо и я изгледа объркано и дори възмутено.
– С ботуш? – попита, сякаш мозъкът му просто отказваше да го осмисли. Лизи замахна пак, но той сграбчи китката й, а после я бутна назад, залепяйки я за студеното желязо на оградата. – Престани!
– Просто ме пусни да си вървя! – просъска му на свой ред.
– След онова, което направи с капитана и Изи? – издърпа я малко към себе си, колкото да може отново да я блъсне назад. – Точно това си мислех!
Тя примижа от болка. Нямаше да я оставят да живее. Нямаше никакъв довод, който да изтъкне пред тях, особено сега, за да я оставят на мира. Щеше да умре или сега, или малко по-късно. Или някоя мора щеше да я разкъса, или Финиан щеше да я убие тук.
Тя улови погледа му, за да му стане ясно, че е напълно преднамерено, пое си болезнена глътка въздух и запищя. С цяло гърло и толкова пронизително, че собствените й уши зазвъняха. Калахан запуши устата й с ръка, която миришеше на кръвта на Ръдфорд, но вече беше късно – чуваха се гласове, а после и забързани стъпки. Страшникът изруга и я затегли за яката обратно към къщата. Тя се съпротивляваше с всяка крачка и пищеше.
– Помощ! Помогнете ми! – крещеше с доста искрено отчаяние.
– Млъкни! – нареди й Финиан и я дръпна рязко.
– Пусни ме и ще млъкна! – каза му и когато това не се случи, пак се разкрещя: – Не! Не ме докосвай! Мерзавец! Пусни ме! ПОМОЩ!
– Какво, по дяволите, става тук?
Огненият меч угасна. Калахан спря да я тегли и и двамата се обърнаха, за да видят двойката войници. Стискаха сабите си, а единият беше вдигнал високо фенер. Лизи позволи на сълзите, които сдържаше, да бликнат.
– Помогнете ми! – примоли се. – Той е един от магьосниците, които дойдоха от Фриниа! Иска да ме насили!
Можеше да усети вбесения поглед на Финиан, но не посмя да се обърне към него. Едва смееше да помръдне изобщо. Последно войниците я бяха виждали облечена в дрипи, омацана с Боговете само знаеха какви гадости и с дълга коса, а в тъмницата не я бяха посещавали много от тях след първите няколко дни, когато влизаха да я пребиват. Въпреки това рискуваше. Рискуваше страшно много, но както виждаше нещата – чакаше я или сребро в гърлото, или огнен меч в гърдите. Или свобода.
Онзи с фенера го протегна още малко по-напред, присвивайки очи замислено.
– Хей, ама това наистина е страшник! – възкликна.
– Сигурен ли си? – попита другия.
– Да! Онзи с камшика!
Елизабет нямаше намерение да ги оставя да си приказват точно сега. Понечи да пристъпи напред и Финиан услужливо я дръпна обратно. И именно това накара войниците да се размърдат.
– Пуснете госпожицата. – нареди онзи с фенера и вдигна сабята си заплашително.
– Госпожицата е Ели…
Истеричният писък на Лизи заглуши думите му.
– Спасете ме!
Войниците се спогледаха нерешително, кимнаха си и се спуснаха към тях. Огненият камшик проблесна в мрака и изплющя, карайки ги да спрат стреснато само няколко крачки по-късно. А пък Елизабет подхвърли ботуша към другата си ръка и заби тока му в слабините на страшника. Камшикът премига, хватката около китката й се отпусна и девойката веднага побягна, минавайки между двамата войници и излизайки, най-накрая, от улицата на призрачната къща.