Елизабет продължи да спи и да яде през следващия ден, но основно спеше. Струваше й се, че никога няма да се отърве от постоянната умора, която усещаше чак в костите си. Странните сънища, които знаеше, че сънува, но за щастие никога не помнеше, само я караха да се буди дезориентирана и с някакво неприятно чувство, което караше стомахът й да се свива от напрежение.
Меридит, от своя страна, не си губеше времето. Още преди обяд излезе, за да уговори бягството й. Беше подозрително лаконична, когато отговаряше на въпросите й къде точно отива и с кого ще говори. Някак избягваше да я погледне в очите и практически избяга от стаята си и разпита на Елизабет, но девойката нито веднъж не се усъмни, че всъщност се готви да я предаде. Може би трябваше и може би беше глупаво… Не, определено трябваше и определено беше глупаво, но нещо отвътре я караше да й се довери. Затова и продължи да спи – отново под леглото, но този път повече за да не я закача Франк, октолкото от страх, че някой ще влезе. Там я ...