Неделята ми започна като всеки един друг ден от 3год. и 7месеца насам - прегърнах силно спящото до мен тяло, целунах я, и станах да й направя кафе.
И от 3год., и 7месеца тя го пиеше по един и същи начин - с много любов.
Вселената ми се взриви във всичките цветове и звуци, които преобладаваха в сърцето, и душата ми.
Нямаше значение колко е лесно или трудно; колко е топло или студено, или колко се отдалечаваме в караниците си. Значение имаше силата, която ни събираше след поредния сблъсък.
След поредното падение тя все още пиеше кафето си късо, с две лъжички захар, още малко мляко ("защото чашата е малка", казва всеки път) и много любов.
И не, че не бях запомнила докъде да сипвам мляко в чашата й. Можех и в по - голяма чаша да й правя кафе.
Друго беше. И беше точно там, в гърдите ми, от лявата страна... Вечност. Любов.
Слънчева беше неделята ни - скарата на терасата, биричка на масата и онази нейна усмивка, в която се влюбвам все повече, и повече.
Любов, която устоя на времето и простран ...