1

Тук небето просто си беше такова. Бонг го знаеше, но не го вярваше. Когато по време на деветата война цепелин натъпкан до горе с фуриоко като чувал с емигранти се взривил, небесният дух така силно изкрещял от болка, че през небосвода се отворила тази смрадлива помийна яма, която заливала хората от прокълнатите земи с боклука на бъдещето. Небето тук си беше такова - гадно, но поне си беше неговото небе, свободно и необременено от ограниченията на Държавата. Майната им на Държавата! Да се бяха нарекли Планетата по-добре. И без това владееха целия свят, а тези които се противопоставяха на тъй наречения император ги пращаха тук - в прокълнатите земи. Но изнеженият император не припарваше до тук.Не му стискаше!

     - Нали знаеш, че еленът няма сам да си счупи врата. Стига си го мъчил!

     - Знам татко. - Каза Бонг след което се чу мощно изпукване. - Просто се отблагодарявах на духа му.

     - Просто глупости. - Каза баща му с усмивка. - И аз бях като бит кон и отнесен като шаман цяла седмица след първата ми вечер с жена. Ще свикнеш.Тръгваме!

Разнесе се лек непринуден смях от двамата, след което еленът беше разсечен на две и бащата и синът тръгнаха към селото. Иглолистните гористи местности бяха пълни с дивеч и чисти поточета. Зеленикавият отенък на залязващото слънце можеше да успокои дори ранен глиган, но днес той изпълваше Бонг с нетърпение и неоснован страх. Дали шаманите щяха да одобрят първият му лов? Дали съпругата му щеше да го дари с безсъние отново? Само нощта знаеше. И само на нея не и пукаше.

На влизане в селото се разиграваше странна гледка.

    - Здрасти Велк! - каза Бонг.

   - Да бе, да здрасти. Няма здрасти! Идвай да пием, че пак паднах! Цял ден си горих землянката и пак трябва да я строя. Вече дори не се срамувам. - каза Велк с насмешка.

Велк беше най-добрия приятел на Бонг. Дали заради факта, че двамата се сбиваха по-често от всеки друг или като че ли им беше традиция да си спасяват животите един на друг през ден. А Велк не беше лесен противник. Въпреки, че беше едва на седемнадесет години, не му пречеше да е най-огромният човек в селото на клана Вълчите Скали. Осеяното му с белези тяло говореше, че той се бие без оръжие. За това и все не успяваше да завърши ритуала на началото на прехода от момче в мъж, който се изразяваше в това да победи десетима въоръжени до зъби мъже. При всеки неуспех гореше къщата си и я строеше на ново като знак на срама. Така Велк стана и най-добрия строител сред своите.

Когато нощта дойде шаманите се събраха и осъдиха лова на Бонг като успешен. Това доведе до паленето на големият огън и чупенето на бъчвите с пиво. Тази нощ нямаше човек който да е неопиянен. Бонг се хвалеше на Велк за първия си признат лов, докато Великан (но той мразеше да го наричат с пълното му име) шиеше раната на трицепса си.

  - Осми път те раняват тук. - каза Бонг. - Какво стана с него?

 - Нищо особено. Просто ще трябва да яде само с лявата си ръка и да спи прав за около петнадесет луни.Избяга ми преди да го ударя още веднъж.

 - Ако се концентрираш върху погрома на всичките си противници вместо да гониш всеки тръгнал да бяга ще се справиш с първия ритуал дори и по самоубийствения начин по който си решил. - каза Бонг.

 - Наздраве - отговори му Велк.

И на цялата тази красота Бонг чу тих женски глас да му прошепва неща които го накараха да каже на другаря си:

 - Радвам се,че се видяхме!

Нощта определено беше красива. Но тя бледнееше пред красотата на жената на Бонг. Той вървеше клатейки се към Тафел и се беше втренчил в сините и къдрици. Знаеше какво предстои и се затича към нея като захвърли рогът си с пиво на земята. Тафел се засмя и отвори капака на вече семейната им землянка.

Разнесе се оглушителен тътен, който запрати Бонг на земята. Не можеше да чуе нищо. Навсякаде се беше разпростряла миризма на черен прах и започна да вали. Но това не беше дъжд. Бонг извика с болка когато видя, че е покрит с кръвта на съпругата си. Искаше да умре. Изправи се бавно само за да види брадва идваща към челото му. Нямаше време да реагира. Но вместо силен удар и смърт той осети как някой го избута. Обърна се и видя как Велк държи над главата си мъртвото тяло на човек и стиска брадвата му със зъби. Бонг се изправи и тръгна да му помага. Усети силен удар в тила си и светът пред него започна да изчезва в мрак гледайки как Велк пада под удара на камък.

 - Вържете оцелелите на каруците а този го искам в покоите си. - чу се строг глас,командирски при това, но принадлежеше на жена, дори девойка.

 - Великан, Великан... Пораснал си. Станал си много хубав!

Имаше само един човек толкова суров и безсърдечен. Само един,които се осмеляваше да нарича Велк с пълното му име! Само един - Магия.