17.01.2010 г., 17:04 ч.

Неговата смърт 

  Проза
732 0 0
2 мин за четене

 В града, разяден от кал и мизерия, там на върха, седеше едно момче. Името му нямаше значение, само съдбата. За пет години погреба всички хора, които бяха около него, най-добрите приятели и най-зловещите врагове. Майка му го остави с двама братя, единият - на неговите години, другият още беше бебе. Нямаше никой, беше съвсем сам, далеч от всички. Точеше срамежливи сълзи за своите другари, убити в една битка в името на лудостта на някои хора.

 Тогава, някъде в далечината усети дъх - дъха на проблемите, дъха на най-големия му противник. Докато те двамата бяха живи, нямаше да спрат проблемите за никой и всички щяха да бъдат наранени.

 Момчето слезе на земята, под която бяха погребани събратята му, прибра се до тях и написа писмо, остави го на масата и взе пистолета си. Зареди само един патрон и излетя през прозореца. Животът го беше научил да се бори, да скача с двата крака напред, дори да се намира пред бездна и винаги да пада на тях. За тези 5 години беше станал свръхчовек, най-свирепият убиец и най-добрият приятел, феномен. Тръгна през блоковете, през спомените и стигна до най-съкровения, стария му дом, пред който го чакаше човек с погледа на доберман и рефлексите на маймуна, човекът, който с гордост наричаше ВРАГ.

 Те се сблъскаха като две кучета, борещи се за парче месо. Хвърчаха бързи юмруци, ритници, не можеше да се види нищо от боя, защото и двамата бяха толкова добре обучени и равностойни. Доберманът се оттегли нагоре по етажите на блока, но не по стълбите, а по прозорците. Момчето го последва. Те се гонеха по етажите, падаха надолу и отново се изкачваха, никой не искаше да се предаде. Разнесе се звук на счупен прозорец и няколко капки кръв от главата на момчето, което бързо се окопити и се качи на покрива, където развръзката продължи. Ожесточен бой и двамата бяха в кръв, пребити, но не и победени. Момчето извади пистолета, доберманът - също. Двамата мислеха еднакво и се чу един изстрел на два пистолета, след него две тела паднаха на покрива. Двама братя по оръжие, смъртни врагове, на земята в локви кръв. Никой не можеше да се изправи, свърши се, имаше двама победители.

 На другия ден, покровителите на момчето го намериха, измиха му окървавената плът и го сложиха в ковчег. На обяд на вратата се почука и се чу майчин плач. Тя влезе, прегърна бебето си и малкия син, целуна мъртвия и остана там завинаги, без да се отделя, докато смъртта не я тръшна. Дойдоха враговете, обелиха по една сълза и го поляха, оттеглиха се и повече никой не им видя очите. Тогава покровителят намери писмото и прочете


 Ако четете това, значи съм мъртъв. Не плачете за мен, защото няма да се върна, пък и където отивам, там имам приятели. Съжалявам за две неща: че не отидох да се състезавам и не можах да видя очите на моята любима, за нищо друго. Не се безпокойте за братята, не ги оставям сами, майка ще се върне при тях, като ме няма. Не се безпокойте за тези, които ви тормозят, ще ме прекръстят и повече няма да ви закачат. Не се безпокойте, че ме няма, аз винаги ще съм тук с вас и винаги ще ви пазя, независимо дали съществувам. Приятен живот, ще ви чакам от другата страна. 

© Лапето Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??