Откакто се помня, в огледалото на душата си виждам едно любопитство - къпано, ресано, гримирано и парфюмирано в продължение на сезони, обличано в обичайните обществени отношения с обичлива прецизност, отглеждано с трудолюбиво постоянство и ограмотявано с часове взиране в страниците на литературните ненаучни шедьоври. Крайният резултат е, че стигне ли се до там да се объркат нещата, онези, които ме познават и са навикнали да разчитат на интелекта ми, все мен търсят, за да им помогна да разгадаят поредното си житейско неудобство, без значение дали то е от емоционален или материален характер. Понякога ми писва, но в повечето случаи огромното ми самочувствие, (което рядко си дава почивен ден) без много-много да му мисли се втурва с детинско себеотрицание към поредното предизвикателство. Знам, че някой ден ще си счупя главата - неизбежно е, но, боже мой, колко сладък е нектарът на възхищението.     

  Сякаш за да се открои разликата, кафето днес горчи повече от обикновено. Някакви кокошки ровят в корените на градинските растения, а кучето ми дори не ги гледа - все едно са му първи дружки:

  - Мързи ли те да ги изгониш? Ехо, Робърт...!?

  Кучето отваря едното си око, само за да ми покаже, че не е оглушало. Сбръчква влажен нос, изсумтява и хич не се трогва от околния свят,  понамества муцуна върху двете си огромни лапи и отново изпада в блажена летаргия.

  - А така! И това ми било пазач - говоря на себе си - някой ден и опашката ти да задигнат, едва ли ще разбереш...

  Някакъв странен шум привлича вниманието ми. Идва от вътрешността на стаята. А сега де? Кожата ми настръхва. Остатъците от  спокойствието на лятната утрин се изпаряват със скоростта, с която се движи  причудливият шум, идващ  от вътрешността на къщата: туп-туп... туп-туп-туп-туп-туп... туп-туп... тишина и после - отново. Не може да бъде! Прокрадвам се в познатата стая... нищо! Синът ми сладко спи. Ръцете  блажено стърчат над главата му и в съня изглеждат щастливи. Завивката е усукана и изритана встрани. Раната на коляното му червенeе със стабилна коричка. Струйки пот се стичат под мишниците ми. Отново се оглеждам - нищо не помръдва.

   - Леле, побърквам се! - връщам се на верандата. Кучето спи. Паля цигара и тъкмо посягам към кафето, и историята започва отначало.

  - Ставай, мързел!

  - Защо бе, мамо? Не е ли рано още?

  - Не говоря на теб! Мъча се да вдигна Робърт.

  - На разходка ли ще го водиш?

  А сега, как ли пък не и разходка!? Как се обяснява на десетгодишно дете, че нещо ходи и тропа из къщата ти? И, че ти - родителят - от страх си загубил ума и дума, и че ти иде да хванеш не пътя към парка, а направо онзи - към гората...

  - Дай да те гушна! Добро утро! -  така съм се вкопчила в телцето на детето си, че то след малко неспокойно се размърдва:

  - Ще ме удушиш! Какво става?

  - Нищо.

  - А стига бе, все едно, че не те познавам!

  В това време шумът се чува отново. Призлява ми:

  - Чу ли? Какво беше това?

  - А, нищо!

  - Нищо не чу или нищо не е?

  Синът ми загадъчно се подсмихва:

-   Какво бе, мамо! Да не мислиш, че имаме полтъргайст?

 Оглеждам се, ослушвам се... тихо е. Течението разклаща края на завесите. Някакъв петел кукурига навън. Съседът, излизайки, подрънква с някакви ключове и си подсвирква с уста.

- Полтъргайст ли имаме? - настоятелно ме дърпа за ръката синът ми.

Мъча се да овладея кривата си усмивка. Малкият решава да се измие. Пее в банята. Кучето спи. Време е да приготвя закуската, да хапнем, пък после ще му мислим. Отварям кутията с маргарина и... туп-туп-туп-туп-туп... без много да му мисля, хуквам навън. Шумът ме гони по петите. Хвърлям кутията, спъвам се в кучето, с три скока слизам от верандата, обръщам се - детето ми е вътре - и ха сега - мечка страх, мен не - давай обратно. Миг преди да побягна с малкия на ръце, виждам... костенурката! А стига бе...!

- Пусни ме де, това е Джак! Снощи го намерих в гората и реших, че ще живее с нас. Имаш ли нещо против?

   Телефонът звъни. Джак се скрива в “къщичката” си, а аз започвам да обяснявам в слушалката, че днес няма да излизам, защото имам гости. Не е лъжа, нали?

   Това е! Понякога ми писва, но в повечето случаи на огромното ми любопитно самочувствие бързо му минава.  Днес явно е наложително да си почина, а утре - отново без много-много да му мисля  ще се втурна към поредното предизвикателство. Знам, че някой ден пак ще си счупя главата - неизбежно е, но, боже мой, колко сладък е нектарът на облекчението.