Една нощ Дяволът не спа. Тъмната пещера,която обитаваше откакто беше на този свят, му се струваше по-тясна и неугледна от всякога. Стана бавно и наметна черното наметало, което беше длъжен да носи непрестанно. Излезе на въздух извън пещерата си и забеляза, че бе пълнолуние. Замисли се колко ли глупави люде в момента са се свили по домовете си, сковани от суеверен страх – според тях при пълнолуние излизал той, Дяволът, и набелязвал своите жертви. Едва доловима усмивка плъзна по лицето му при тази мисъл. Вече не помнеше от кога вече се беше отказал от непокорството си – главната причина да бъде изпратен тук, където бе единствено мразен и сам. Студеният въздух погали чертите на лицето му и ги изопна. Някога той бе носителят на светлината, озаряваше всичко, а сега бе обречен на вечен мрак. Наблизо шумолеше река и тои отиде да пийне малко вода и да се освежи. Наведе се над хладните води и потопи ръцете си, но в един миг съзря отражението на лицето си и се отдръпна, пронизан от собствения си ...