.......................................................

Ето така си говорихме близо година. В началото той седеше срещу мен, забил поглед като престъпник в масата или гледаше през прозореца. Постепенно се научи да ме гледа в очите. Говорехме за всичко. Понякога се усмихваше. Понякога наистина беше радостен. Страхуваше се да се обърне и да говори с детето ми, защото мислеше, че му личи. Срамуваше се от табелката, която му бяха сложили психиатрите. А в много отношения мислеше по-разумно и по-мъдро от всеки един зрял човек. Наистина житейските истини бяха адски тежки за 18-те му години, а нямаше въпроси. “Екзистенциалните” проблеми на ‘съвремието’ не го вълнуваха. Той си имаше своя свят, в който цареше пълна хармония, само дето неговата хармония беше в огромен конфликт с хармонията на “нормалите’ хора. Това го изолираше. Спря да ходи на училище почти до последния ден. Балът му мина някак далеч от него. Очите му бяха винаги много тъмни, с огромни сенки от недоспиване. Една година се питах постоянно “Какво го обърка така това дете”. Непоправими грешки на родителите му... никой не му е казал навреме къде са детските играчки? Никой не му беше казал, че да правиш секс на 15, не е престъпление и че правенето на секс не значи непременно влюбване, а си е просто секс, нормален, здравословен и балансиращ хормоните. Беше готов да се влюби в първата жена, която беше склонна да говори с него повече от половин час и да се влюби в първото момиче, което преспи с него. Една вечер ми се обади и ми каза “Ти ще си ок, ти си ок, вярвам, че ще си ок” И ми затвори. След няколко дни ми се обади майка му, почти не разбирах какво говореше “Искам си детето, искам си детето, искам си го обратно”. Естествено го фиксираха, 3 месеца фикс, микс от лекарства, пълен ступор и после... обратно при нас... ”нормалните”, каквото и да означава това. Понякога в желанието си да спасим  сърцето и то да продължи да бие, не си даваме сметка, че може да го лишим от смисъла да тупка.