Да-а-а-а. И в мен се откриха. Откакто взех шофьорска книжка. Преди това се мислех за много културно и изящно същество. Това мръсни думи, обиди, ругатни и псувни – не само, че не говорех, ами дори ушите си запушвах, да не чувам другите. Обаче, в мига в който седнах зад волана:
- Кво ми свириш, бе, селяндур? Не виждаш ли, че имам удивителна?
Това беше първата ми реплика към старши колега – шофьор. Ужас! Как можах да го обидя така човека….
След седмица, и аз почвам да бипкам:
- Айде, бе, льольо, кво се пудриш като български футболист пред чужд вратар?....
- Ти пък с БМВ-то, кво си мислиш, че няма да те отсвиря на зеленото? Ха така, в дупката се натреси, да ти мине мерака….
След още седмица вечерите ми станаха тежки от угризения. Как може в моята чиста душа да се таят такива чернилки?! После открих женския род на думата „льольо”:
- Ама, шашавело, ха определи се накъде ще вървиш, кокошка с кокошка, ей такива като тебе развалят репутацията на жените – шофьори!
Боже, аз ли съм това? Ами какво ...