Стоя сама в мрака. Изпаднала в безметежност. Иска ми се да потъна в небитието, в забравата. Иска ми се този миг на блаженство да продължи завинаги, но не може в този свят не може. Споменът се загубва, когато колата ме опръсква и отново се връщам в калта. Чувствам се зле, замаяна, полумъртва. Призлява ми от гледката около мен. Чувствам се изгубена, нищожна.
Всекиму се случва да се изгуби на непознато място. Не е нищо ново. Но има и един друг вид. Страшното е, когато се загубиш на познато място и нямам предвид родния ти град или нещо подобно, а именно в себе си. Страшно е, когато не знаеш кой си и се чувстваш толкова объркан, че в един момент ти се струва, че чак сега си се появил на този свят самичък и зъзнещ от студ. И зъзнеш не защото времето е студено, а защото хората са студени. Всеки се е вглъбил в себе до такава степен, че не вижда дори и вехнещия човек до него.
Потъвам. Продължавам да потъвам всеки ден към дъното виждайки лицата на приятелите ми на повърхността замислени за себе ...