1.

         От север облаците запълзяха и се посгъстиха. Върховете на високата трева се заклатиха, а въздуха стана хладен. Замириса на дъжд и на идваща буря – определи Наратин след тътена, който разтури приятната тишина на долината и се огледа за подходящо прикритие. Такова обаче нямаше никъде из голото поле, из което се скиташе в този следобед за да гони пъстри залезни пеперуди.

         Трябваше да се измъква,  за да не го хване дъжда. Кой знае какви изненади ще крие тази буря, носителка на светкавици и режещия вятър, започнал да беснее наоколо. Нали е гост в този свят и може всичко да му се случи, ако няма предварителна подготовка, а той нямаше, защото просто бе платил за кратък престой тук на собственика и вече е време да си ходи, преди да го изгори някоя мълния.

         „Активиране на менюто” – пожела Наратин и пред очите му грейна колона от възможности. Избра „смяна на местоположението”, но не искаше да се връща в своята В-зона, затова се прехвърли се в градината пред някаква гостилница, която видя в списъка с места, до които имаше достъп. Синхронизирания му с реалното време часовник подсказа, че наистина е време за хранене. В реалността не беше вечерял, но колко е лесно да се заблуди мозъка, че е нахранен - просто няколко импулса и гладните му клетки за момента щяха да го оставят на мира и да забравят нуждите на тялото, опериращо във В-креслото.

         Наратин даде път на току що излизащата от гостилницата група и отбеляза задоволството по лицата им, а след минута вече седеше на централна маса, внимателно настанен и заобиколен от трима очакващи избора му келнера. Един за питието, друг за храната, а третия просто така – ако клиента има нужда от още нещо, той да го донесе.

         Хубаво местенце – отчете Наратин, след като си поръча салата, нещо от картофи и месо, за пиене кана изворна вода от специално посочен извор, който обаче му бе напълно непознат, а за третия келнер не можа да се сети какво да измисли. Все пак му прехвърли една Ц-петица, човекът се поклони и домъкна отнякъде украса от цветя, от които край клиента приятно замириса на пролет.

         Направи справка с паметта на посещенията - не бе идвал тук, но в списъка си имаше над хиляда места за хранене, собственост на други виртута, но оставени отворени за посещение. И за печелене, разбира се, защото храната и всичко останало, което посещаваше и не бе негово, се заплащаше. Някъде искаха прекалено много, а предлагаха ниско качество. На други места беше евтино, но и обстановката си беше евтина. Едва ли може да се посетят всички виртуални светове в мрежата, особено след като някои от тях идваха в пакета с реалностите, така че човек можеше и никога да не ги забележи и да ходи само в онези, за които предварително се информираше.

         А тук всичко беше вкусно, водата студена и обстановката много добре подредена – доволно отбеляза Наратин.

         - Десерт? – попита третия келнер, докато прибираше съдовете от масата, след като госта на ресторанта се нахрани.

         Престарава се заради бакшиша - Наратин биваше винаги щедър когато скиташе из чужди реалности.

         - Не, благодаря.

         - Кафе? Нещо по-силно?

         Поклати глава и поиска сметката. Донесоха му я на секундата, когато отвори кожената подвързия и видя червените цифри на малкото екранче се учуди, че всъщност вечерята му дори е прекалено евтина. Нямаше и стотина мега.

         „Запази” – даде команда Наратин и включи ресторанта в любимите си от този раздел места, за да го посети отново някой път.

         Сега какво да прави – провали се улова му на залезни пеперуди. Не можеше да променя часовото време в чужда реалност и да върне всичко с половин ден назад, не че можеше, но е прието да не се прави. Инак синхронизираните мрежи на хилядите вирту собственици на В-светове щяха да се объркват постоянно кой в кой час на деня се намира, а като цяло къде е.

         Реши да потърси приятеля си Лимо и извика профила му, който обаче се оказа изключен. Странно, Лимо живееше изцяло във виртуалността. Къде ли е отишъл? Поиска повторно търсене на всеки десет минути, след това опита с профила на Чера, който грейна в активирано зелено.

         „Къде си?” – изпрати символа запитване и получи светкавичен отговор – „На море”, както и адреса с покана да се присъедини. Наратин прие, като не забрави да изпрати такава и към Лимо, която да получи когато се включи в мрежата.

         След като потвърди поканата само за миг се озова на тропичен плажен бар, където вече имаше поне стотина души. Някои познаваше, други не. Нищо, с които се харесат ще се прибавят един друг към „приятели или познати”, а останалите ще си останат само непознати, поне докато не се засекат в някъде другаде.

         Той поздрави Лимо, вечно усмихнат мургав веселяк, неизменно заобиколен от себеподобни вирту безделници, обикалящи на ята добре аранжирани места за забавления като този плаж.

         Вечерта ще е дълга – каза си Наратин и се включи в разговора на група непознати за това, какво е по-хубаво за човека – виртуалността или реалността, която също предлага много неща, но предвижването в нея е толкова по-бавно и еднопосочно.

         Някой взриви букет светлини над вълните.

         2.

         В слуховите рецептори тихичко започна да подрънква алармата. На всеки десет секунди се увеличаваше нивото на звука, така че дори и да искаше поспи малко повече, нямаше как да се измъкне от настойчивото звънене. Сам бе забранил да се изключва, точно заради това, че щеше да го направи, а не искаше да е закъснял за работа.

         С изправянето му алармата се изключи. Добре знаеше, че дори и да легне пак ще се активира, режима ѝ на „готовност” продължава един час, така че без да мисли повече как да се върне към съня, той стана и започна да се приготвя за излизане.

         Дали можеше да закуси? – усещайки глад Наратин допря до сензора на домашния терминал палеца си. Биочипа в меката му част подаде информация към ИИ на местния клон на банката и оттам светкавично посочиха състоянието на сметката му, която се оказа в неблагоприятното положение. Ясно бе, че ще остане гладен.

         Лошо, до заплата има цяла седмица, а малкото останало не можеше да харчи за дреболии като утринна закуска, при положение, че всичките му кредитни мегабайтове ще са нужни за да живее във Виртуалността.

         Нищо де – успокои се той, ще я пропусне, нали обедите все още са безплатни по време на работа, а пък вечер във В-реалността ще си пожелава обилно хранене и така ще изкара седмицата.

         Изпи чаша вода и се мушна в гардероба. Чукна бутона „работно облекло” и облече подадената му униформа.

         Когато излизаше от кутията си погледна със съжаление към креслото и вирту оборудването. Нямаше как, трябва да изкара осемте си часа „отвън” за да може пак се бъде „вътре” – както се изразяваха всички виртута, предпочитащи като него да живеят в измислените светове, където всичко е толкова по-различно.

         Сградата приличаше на комин, заобиколен от други жилищни комини. Висока над сто метра, с десет хиляда обитаеми кутии и според регистъра на входа населението днес е петнайсет хиляди и триста души. Наратин се спусна до подземието и зачака обществения превоз. Мотрисата дойде на секундата, точността на графика бе ненарушима от изкуствения интелект, който я управляваше. Десетките облечени като него в работни облекла се качваха, като допираха чип-палците си до скенер окото, за да платят превоза си. След минута вратите се затвориха и влакчето се понесе по тунела, който пресичаше целия град.

         Откога не съм се качвал горе – сети се Наратин, беше странна мисъл, защото дори не помнеше кога за последно е бил на открито. Не че имаше какво да се прави на повърхността, но изведнъж прецени, че все пак си е друго да те докосне реалния вятър, който макар и прекалено сух и горещ пак си е приятен за усещане.

         Може би в почивния си ден ще се кача. За петнайсетина минути. Ще оставя В-реалността и ще се кача. Просто така, да се поразходя под открито небе и да подишам въздух. Дали ще намеря разлика от филтрирания въздух на фабриката и дома си? Като обикалям из виртуалните полета също дишам и то какъвто си поиска въздух – планински, кристално чист и охладен, или пък солените морски изпарения. И е съвсем, съвсем истинско усещането.   

         Когато стигнаха до неговата спирка, той слезе и се яви на пропуска три минути преди вратите да се блокират. Подложи отново биочипа и присъствието му бе регистрирано от ИИ на входа. Компанията за подготовка на семена не търпеше служителите ѝ да закъсняват. Имаха право само на два пъти и след това мястото на провинилия се биваше заемано от друг от хилядите чакащи в списъците кандидати за работа. Наратин вече имаше едно закъснение и трепереше от мисълта за второ.

         Застана на мястото си и включи „ръкава”, който започна да бълва семенца, който посаждаше в малките разграфени кутийки, а после спускаше по лентата за транспорт към следващия работник. Така и не разбра къде ги изнасяха, веднъж някой каза, че били за засяване на големите пустинни територии, заемащи голяма част от страната; друг пък уверяваше, че били за някакви извънпланетните колонии – този явно прекаляваше с престоя си в мрежата. Истината обаче си оставаше някъде между всички тези слухове.

         Докато работеше Наратин се замисли за онези места от другата реалност, която неправилно наричаха измамна. Според него виртуалността даваше много повече усещане и за живот, и за преживяване. Там всеки чувстваше и приемаше съвсем истински събитията, който сам избираше и съвсем реално изживяваше. А не като тук – да бъде част от роботизираната верига, под контрола на ИИ, който следеше дали изпълнява нужната норма за деня, дали качеството на работа не е спаднало, дали работника заслужава да бъде част от този общ механизъм, за който изкуствения интелект бе отговорен да не спира нужното му производство.

         Наратин не знаеше, че ако някой успееше да се добере до главния офис, щеше да открие, че в ръководството отдавна няма хора, а имено една ръководна програма се намира на върха на всички операции и разпореждания. Същата програма чрез свръх интелекта си бе открила, че да използва биологични работници е много по-евтино от скъпоструващи и трудноподръжащи се машини. Хората сами обезцениха, и продължаваха да обезценяват времето и труда си, също така са и лесно заменими – винаги има десетки желаещи да заемат мястото на някой и то на половин цена. Защо да не се възползва от възможността, беше преценила преди време и подчини света на волята си.

         Наратин, без да знае всичко това, се стараеше да е перфектно смазана брънка от общия механизъм на производството, работеше автоматично и не мислеше дали е доволен или не от роботизирането си – за него е важно да получава нужните средства за да оживее тук и да може да „оживява” във В-реалността. Нищо повече.

         Семената бяха нужни за изхранването му – евтина и лесно отглеждана суровина.

         3.

         На връщане се отби в клуб „Аро”. Тук се събираха стотина вирту потребителя със сходни интереси, които разменяха информация и впечатления от скитанията си из виртуалните светове, оплитащи в безкрайна потребителска мрежа Земята. Беше хапнал добре на обед, по-късно щеше да се нахрани симулативно в някой луксозен ресторант в другата реалност и да изкара до утрешния обед във фабриката. Дори може да посети онова приятно местенце, което откри вчера.

         В клуба нямаше много хора, само собственика и някакъв непознат, който разглеждаше щандовете. Наратин бегло го огледа, някак не приличаше на обичайните посетители на „Аро”, много тънък и сумрачен му се стори. Като сянка, каза си той, но преди интереса му да бъде счетен като нахалство, се извърна към собственика на клуба.

         - Как е, Харти – рече безгрижно и се настани на едно метално столче.

         - И по-добре е било – вдигна рамене запитания.

         - Ама че мъртвило, а?!

         - Скука – отвърна лениво Харти. - Слушай, ти обаче идваш точно на време.

         - За?

         - Имам една рекламна бройка на нов продукт, който току що получих. Имаш късмета да го изпробваш съвсем безплатно. Инак цената му е само хилядарка – Наратин направи физиономия на учудване. - Но ми трябва спешно мнението на потребител, за да знам дали да зареждам от него.

         - Става, щом е безплатно – съгласи се Наратин. - Как се казва?

         - „Реалност”

         Двамата се засмяха. Реалности колкото искаш, една повече или по-малко, защо да не се порее из нея.

         - Утре ще ми я върнеш с подробен доклад за това, което предлага, ако ти хареса ще ти я продам с отстъпка, но това само между нас – поверително прошепна Харди и намигна за скрепят двамата заговора си. - Все още не е включена в мрежата и мога да го направя с някои лични облаги, разбираш ме нали.

         - Няма проблем. – Наратин взе малката кутия и я прибра. Беше доволен, че ще получи някакво разнообразие и то съвсем безплатно. – Ами аз тогава да отивам и да пробвам „реалността”.

         Двамата пак се захилиха съзаклятнически, а непознатия се скри в някаква опаковка от рафта пред себе си, но това никой не забеляза.

         Щом приключи с преобличането и почистването на тялото, Наратин се настани на креслото и нахлузи „в-шапката” и останалите сензори по себе си. Извади от кутията малкия чип и го постави в позахабения си вече „четец”. Старичък е, казваше си често той, но пък все още ми служи добре и няма нужда от подмяна.

         След десетината секунди устройството разчете и зареди програмите, а той видя пред очите си началната дума, с която започваха всички В-светове:

         „СТАРТИРАНЕ”

         И съзнанието му се обля в светлина и се озова на друго място.

         4.

         Свят като другите, отбеляза Наратин. Нищо особено до сега. Разхождаше се по някаква улица, притисната между не много високи сгради, над които се виждаше посивяло небе. Като се вгледа по-подробно откри, че сивотата не е от обаци, а от някакъв мръсен слой, който се носи над сградите. Те пък бяха олющени и на места стените им се рушаха. Улицата и нейните пресечки бяха напълно безлюдни.

         Калпава работа. Къде ме прати този Харти, по-скучно място не бях виждал.    

         - Не е чак толкова зле, нали тук живееш – сепна мислите му някакъв глас.

         Нара се озърна и видя току до себе си странно същество, което подсъзнанието му веднага определи като дяволски изглеждащ човек. Тънък и тъмнолик, като някоя сянка посред бял ден, тоест посивял ден, и с една такава подигравателна усмивка към целия заобикалящ го свят, сякаш всичко в него е една шега.

         - Ти пък кой си? А, да, ти си ИИ на В-света, нали?  

         Бе попадал и друг път на такива програми, които имаха съпътстващи образи. Разбира се винаги биваха по-любезни и приятни от субекта насреща.

         - Не, ни най-малко. Аз съм душата на света. На истинския, не на онези измислици, в които се криете напоследък – каза презрително непознатия и духна струйка дим към Наратин.

         Ясно – поредната „откачалка”, прецени той. Имаше такива симулативни грешки, които се появяваха в пакета и се пречкаха на потребителите. Лесно ще я отстрани от менюто, само да научи името ѝ, което няма да е трудно, защото обичайно „откачалките” не биваха надарени с много интелигентност и имаха заложени само няколко функции.

         - Наричат ме с много имена, Наратин. Ще ти е трудно да намериш онова, с което да ме отстраниш, защото никой и не знае кое истинското ми име – намигна му непознатия.

         - Как разбра, че се казвам Наратин? – рече вирту потребителят и разбра, че онзи всъщност му чете мислите. Сигурно е подслушал В-предавателя. – Ти как успя да...

         - Не е през кабелите, нито от приемника ти – за пореден път мургавия отгатна какво си мисли. - Просто тук всичко знам.

         - Къде е това „тук”? В твоя свят ли – тази сива В-реалност?

         - Не „В”, а просто реалност, Наратин – в истинската, от която избягаха всички, докато ме нямаше за малко. Знаех си, че не трябва да оставам такива слабоумни същества сами, но... – каза сякаш повече на себе си непознатия. - Между другото е забележителна глупост как сте успели да се подведете по ума на една симулативна програма, която да ви оплете в мрежата на игрите си.  

         Тъмноликия въздъхна театрално и додаде:

         - Сега ще трябва да ви събирам пак, да ви спасявам за кой ли път и да ви бъда отново единствен цар и господар – последното дяволски изглеждащия човек изпя подигравателно оперетно.

         - Нищо не разбрах – откровено си призна Наратин.

         - Не ти и трябва да разбираш - с теб си приказвам защото си първия завърнал се, а и отдавна не съм говорил, че там където бях нямаше много слушатели – една тънка усмивчица се плъзна и накара Наратин да потръпне. Нещо го накара да започне да се вслушва в думите на този странник. Май нещо на всемогъщ бог се изживява с това величие, но дали е...

         - Не съм – обади се усмихващия се. – Неговата противоположност съм, ако ме разбираш какво искам да кажа.

         Той се поогледа и подпали една близка катедрала, ей така, за малко повече цвят в сивата околност. Дявола е – досети се Наратин.

         - Същия, на който вие, хората, сте принадлежащи с тела и души. Защото всяка една от заблудените ви същности е моя, така както ти можеш да наречеш свой домашния си любимец – храниш го, пазиш го, наказваш го, но най-вече го използваш да се забавляваш. И да не го схванеш, няма нищо, вида ти не е от най-разумните във Вселената.

         Погледаха малко горящата постройка. Дявола си спомни далечното минало, когато целият свят беше една огромна пламтяща пещ, а Наратин се запита защо ли се е върнал.

         - Имах малко работа далеч от Земята и ви оставих, надявайки се да ме чакате послушно да се завърна, но връщайки се открих как всички сте се озовали в една друга реалност, създадена и поддържана от някакъв си изкуствен интелект, който ви е оплел в мрежата си, за да черпи и ползва мислите и усещанията ви, с което да храни собствените си нужди. Което между другото е доста нагло от негова страна, защото е откраднал идеята от мен. Така че сега ще трябва да ви събирам като добър пастир обратно, за да населите пак света ми и да не скучая във вечността си.

         - Къде да се върнем? – тъпо запита Наратин.

         - Тук, нали ти казах, в реалността ви, онази на която принадлежите – търпеливо му обясни дявола.

         - А не си ли ти, че и света ти, поредната симулация? Нали те взех от магазина на Харти, само трябва да поискам и ще се изключа от обхвата ти. А после ще те начупя на парченца и ...

         - Ще видиш, че не е виртуално, Наратин, защото от тук няма измъкване. Този път оставаш – и тялото ти, в което наистина си сега, и душата, която ми принадлежи, както казах вече. Между другото, понеже досега си обитавал един сънен саркофаг, ето ти едно огледало на истината, за да можеш да видиш себе си и на какво си заприличал от това дълго спане.

         От нищото се появи голямо обковано в релефни орнаменти огледало и Наратин видя отражението си и в един миг разбра всичко – не беше вирту сън, а истински горяща реалност. Той стоеше насред нея – едно дребно същество, неспособно да направи каквото и да е, за да я промени.

         Целият ми живот е бил сън, в който съм сънувал, за да нахраня... някой друг! – прие истината Наратин.

         - И какво ще правя тук? Какво трябва да правя? Да ти се кланям или да рева пред огъня името ти... дето и без това не го знам.

         - Ще си на мое разположение, тоест, ще живееш твоя си живот, но както аз кажа, и ти, и всички останали. Просто ще ме забавлявате, така както е било винаги, защото човек е създаден именно заради това – да забавлява създателя си, тоест мен. Аз ще преценям как, с какво и къде. И, повярвай ми, няма да е така измамно усещането като в онези други светове, където знаеш, че колкото и да е хубаво все пак ще свърши.

         - Странно, защо ми го казваш, така ще знам къде съм.

         - Няма, след малко ще те докосна, ще заспиш и ще се събудиш без спомени.

         - В друга реалност ли?

         - Не, точно тук – размаха ръце дявола и описа всичко край тях. – Някога твоите предци нарекоха реалността си „Ад” и може би затова предпочетоха да се предадат на онзи виртуален сън, в който можете да бъдете какво ли не. Но сега ще се събудите и ще заживеете отново и единствено тук.

         Казвайки това дявола се приведе, поднесе пръст към главата на Наратин, докосна го с добре наострен нокът и се усмихна мило. Много мило и любящо.

         - Малкото свърши, време е да заспиш, сине мой. А пък името ми, за което питаше, винаги е било Родил и носещ светлината.

         И очите на първия завърнал се от милионите идващи след него натежаха и той се предаде на усещането, че всъщност е спал целия си живот, а сега заспивайки се събужда, за да живее.

         Оказа се, че наистина ще е в прегръдките на светлината.